Джон Гришам - Камерата

— Ти твърдиш, че съм го имал, когато съм попаднал тук.

— Да, точно така. Психиатърът ще те прегледа утре, после бързо ще изготви доклад, че си изкуфял, откачен, истински идиот и тъй нататък.

— Откъде знаеш, че ще каже всичко това?

— Защото му плащаме, за да го прави.

— Кой му плаща?

— „Кравиц и Бейн“, ония ревностни евреи в Чикаго, които ти толкова мразиш, а те се блъскат да ти спасят живота. Всъщност това беше идея на Гудман.

— Сигурно е добър специалист.

— Не можем да твърдим с точност. Използвали са го някои от другите адвокати във фирмата. Ще каже всичко, което поискаме. Просто се дръж странно, като говориш с него.

— Няма да е много трудно.

— Разкажи му всички ужасни случки тук. Дано му се сторят брутални и жалки.

— Няма проблем.

— Кажи му, че с годините състоянието ти се е влошило и колко трудно е тук за човек на твоята възраст. Ти си най-старият в Отделението, Сам, затова му разкажи как ти понася животът тук. Сгъсти краските. Той ще подготви покъртителен доклад и аз мигом ще го отнеса във Федералния съд.

— Няма да има ефект.

— Струва си да опитаме.

— Върховният съд разреши на щата Тексас да екзекутира едно ненормално момче.

— Тук не е Тексас, Сам. Всеки случай е различен. Само ни помогни, става ли?

— Да ви помогна ли? Кои сте вие?

— Аз и Гудман. Каза, че вече не го мразиш, затова реших да му позволя да се намеси в играта. Наистина имам нужда от помощ. Работата е твърде много за сам човек.

Старецът отмести стола от масата и се изправи. Разкърши ръце и крака и започна да обикаля наоколо, броейки стъпките си.

— Утре сутрин ще подам във Върховния съд петиция за освидетелстване — каза Адам, докато разглеждаше списъка в бележника си. — Може би няма да се съгласят да я разгледат, но въпреки това ще го направя. Ще довърша и едно обжалване до Пети областен по иска за неефективна защита. Психиатърът ще дойде тук утре следобед. Ще подам иска за частична невменяемост в сряда сутринта.

— Предпочитам да си умра спокойно, Адам.

— Няма да стане, Сам. Няма да се отказваме. Чух се с Кармен снощи и тя иска да дойде да те види.

Сам седна на ръба на масата и заби поглед в пода. Очите му бяха присвити и тъжни. Дръпна от цигарата и издуха дима в краката си.

— Защо иска това?

— Не съм се интересувал. Нито съм я карал. Тя предложи. Казах й, че ще те попитам.

— Никога не съм я виждал.

— Знам. Тя ти е единствената внучка, Сам, и иска да дойде.

— Не ща да ме вижда в тоя вид — посочи червените си дрехи Сам.

— Няма да й направи впечатление.

Сам бръкна в кутията и извади още един сладолед.

— Искаш ли? — предложи той на Адам.

— Не. Та какво ще кажеш за Кармен?

— Нека да помисля. Лий още ли настоява да дойде?

— О, да. Не съм говорил с нея от два дни, но съм сигурен, че иска.

— Мислех, че си отседнал при нея.

— Така е. Но тя замина за малко.

— Нека да помисля. Точно сега не ми се ще. Не съм я виждал от десет години и не желая да ме запомни такъв. Кажи й, че ще помисля, но точно сега не искам да идва.

— Ще й кажа — обеща Адам. Не беше никак сигурен дали скоро ще може да я види. Ако действително бе потърсила медицинска помощ, щеше да остане там поне няколко седмици.

— Ще се радвам, когато дойде краят, Адам. Наистина всичко това ми омръзна. — Той отхапа голямо парче сладолед.

— Разбирам те. Но нека го отложим за малко.

— Защо?

— Защо ли? Ами то е ясно. Не искам да прекарам цялата си адвокатска кариера с обремененото съзнание, че съм изгубил първото си дело.

— Доста важна причина.

— Чудесно. Значи не се отказваме?

— Май че не. Доведи психиатъра. Ще се правя на колкото се може по-откачен.

— Така те искам.

Лукас Ман чакаше Адам до входа на затвора. Наближаваше пет, температурата бе все така висока, а въздухът — лепкав.

— Можете ли да ми отделите една минута? — попита той през прозореца на колата.

— Надявам се. Какво има?

— Паркирайте там. Ще седнем на сянка.

Отидоха при дървена маса до сградата за посещения. Беше под огромен дъб с изглед към магистралата.

— Има няколко неща — каза Ман. — Как е Сам? Държи ли се?

— Доколкото може да се очаква. Защо?

— Просто ме интересува. Днес получихме общо петнайсет молби за интервюта. Напрежението нараства. Журналистите са тръгнали.

— Сам няма да каже нито дума.

— Някои от тях искат да говорят с вас.

— И аз няма да давам интервюта.

— Чудесно. Сам ще трябва да подпише един формуляр, с който ни упълномощава да кажем на репортерите да се измитат. Научихте ли за Найфе?