Джон Гришам - Камерата

— Къде е искът срещу неефективната защита? — попита Сам.

— Все още е в Окръжния съд тук. Подадена е няколко дни след първата.

— Хайде да подадем още нещо, става ли?

— Работя по това.

— Работи по-бързо. Остават ми единайсет дни. На стената имам календар и го гледам най-малко по три часа дневно. Щом се събудя сутрин, зачерквам с главно Х изминалия ден. Заградил съм с кръгче осми август. Хиксовете се доближават до кръгчето. Направи нещо.

— Нали работя. Всъщност разработвам нова теория за атака.

— Браво, момче.

— Смятам, че можем да те изкараме невменяем.

— Мислил съм за това.

— Стар си. Изкуфял си. Твърде спокойно приемаш екзекуцията. Нещо не е наред. Неспособен си да разбереш причината за съществуването си.

— Чел съм за подобни случаи.

— Гудман познава един експерт, който ще каже всичко срещу заплащане. Смятаме да го доведем тук, за да те прегледа.

— Чудесно. Ще си скубя косата и ще гоня пеперуди из стаята.

— Мисля, че можем да опитаме с иск за невменяемост.

— Съгласен съм. Направи го. Нека да подадем всякакви искове.

— Ще го направя в понеделник.

Известно време Сам пуши и размишлява мълчаливо. И двамата се потяха, а Адам се нуждаеше от свеж въздух. Копнееше да се качи в колата си, да затвори прозорците и да включи на последна степен климатичната инсталация.

— Кога ще се върнеш? — попита Сам.

— В понеделник. Слушай, Сам, това не е приятна тема, но не можем да я избегнем. Все някога ще умреш. Може да е на осми август, а може да бъде и след пет години. Както пушиш, няма да изкараш много.

— Пушенето не е най-големият проблем за здравето ми.

— Знам. Но твоето семейство, Лий и аз, трябва да уредим някои неща, свързани с погребението. Не можем да го направим за двайсет и четири часа.

Сам впери поглед в редиците от малки триъгълници в преградата. Адам драскаше нещо в бележника си. Климатичната инсталация съскаше и плюеше, без да върши много работа.

— Баба ти беше много добра жена, Адам. Съжалявам, че не я познаваш. Тя заслужаваше по-добър живот от този с мен.

— Лий ме заведе на гроба й.

— Причиних й много страдания, а тя ги понесе твърдо. Погребете ме до нея, може би ще мога да й кажа, че съжалявам.

— Ще се погрижа за това.

— Направи го. Как ще платиш за гроба?

— Мога да се оправя с това, Сам.

— Аз нямам никакви пари, Адам. Загубих ги отдавна по известни причини. Изгубих земята и къщата, така че нямам никакъв имот.

— Направил ли си завещание?

— Да. Сам го написах.

— Ще го прегледаме следващата седмица.

— Обещаваш ли, че ще дойдеш в понеделник?

— Да, Сам. Обещавам. Какво да ти донеса?

Сам се поколеба за секунда и изглеждаше почти смутен.

— Знаеш ли какво ми се иска наистина? — попита той с детинска усмивка.

— Какво? Всичко, което поискаш, Сам.

— Като дете най-обичах сладолед ескимо.

— Сладолед ескимо ли?

— Да, на клечка. Ванилов сладолед, покрит с шоколад. Не съм ял такъв сладолед, откакто съм тук. Но мисля, че все още го произвеждат.

— Сладолед ескимо? — повтори Адам.

— Да, още помня вкуса му. Най-хубавият сладолед на света. Представяш ли си как ще ми хареса сега в тая пещ?

— Добре, Сам, ще ядеш сладолед.

— Донеси повечко.

— Ще донеса една дузина. Ще ги ядем тук, докато се потим.

Второто посещение при Сам в събота бе неочаквано. Мъжът спря при караулката до входа и показа шофьорска книжка от Северна Каролина със снимка. Обясни на надзирателката, че е брат на Сам Кейхол и че са му казали за възможността да го посети в Отделението когато пожелае преди екзекуцията. Вчера разговарял с мис Холанд, който го уверил, че за Сам Кейхол има правила за посещения. Можел да дойде по яко време през седмицата между осем сутринта и пет следобед. Жената вътре позвъни по телефона.

Минаха пет минути. Надзирателката проведе още два разговора, после записа номера на колата в бележника и Тя обясни на посетителя да паркира колата няколко метра по надолу, да я заключи и да почака отвън. Той се подчини и след няколко минути се появи бял затворнически микробус. Зад кормилото седеше въоръжен неуниформен мъж от охраната, който направи знак на посетителя да се качи.

Микробусът мина през двойната врата на затвора, където ги очакваха други двама надзиратели. Претърсиха мъжа на стълбите. Той не носеше нищо.

— Къде искате да се видите със Сам? — попита единият от охраната.

— Не разбирам — учуди се посетителят.

— Ами обикновено всички влизат тук, в стаята за посетители, но сега Сам може да приема гости в стаята вътре. Малка канцелария, която използваме, като наближи екзекуцията.