Джон Гришам - Камерата

Той намери половинлитрова бутилка с уиски, скрита зад кутия бисквити в килера, и я изля в умивалника. Навън бе тъмно. Имаше още час до изгрев слънце. Направи силно кафе и докато го пиеше, седнал на дивана, си повтаряше аргументите, които щеше да представи след няколко часа в Ню Орлиънс.

Прегледа още веднъж бележките си на терасата. В седем часа вече бе в кухнята и препичаше хляб. От Лий нямаше и следа. Не искаше да се карат, но се налагаше да поговорят. Имаше да й каже някои неща, а тя трябваше да му се извини. Започна да трака с чинии и вилици по кухненския плот. Увеличи звука на телевизора за сутрешните новини.

От нейната част на апартамента не се чуваше никакъв звук. След като взе душ и се облече, той леко завъртя топката на вратата й. Беше заключено. Тя се бе затворила в пещерата си, за да се предпази от болезнения разговор сутринта. Той написа бележка, обяснявайки й, че ще бъде в Ню Орлиънс днес и довечера и че ще се видят утре. Добави, че съжалява за сегашното положение и че ще говорят за това по-късно. Помоли я да не пие.

Остави бележката върху плота, където тя не можеше да не я забележи, после напусна апартамента и пое към летището.

Полетът до Ню Орлиънс траеше петдесет и пет минути. Адам пиеше плодов сок и се опитваше да се намести удобно, за да облекчи схванатия си гръб. Беше спал по-малко от три часа на пода до вратата и се закле да не го прави никога повече. Тя му бе признала, че се е подлагала на терапия три пъти досега и ако сама не се откажеше от пиенето, той разбира се не можеше да направи нищо, за да й помогне. Трябваше да остане в Мемфис, докато приключи това нещастно дело и ако леля му Не можеше да остане трезва, щеше да се премести на хотел.

Наложи си да не мисли за нея през следващите няколко часа. Трябваше да съсредоточи вниманието си върху юридически въпроси, а не върху линчове, фотографии и ужасни истории от миналото; не трябваше да мисли и за любимата си леля и нейните проблеми.

Кацнаха в Ню Орлиънс и изведнъж главата му Се проясни. Той си припомни наум всички дела със смъртни присъди от Пети областен съд и Върховния съд на САЩ.

Колата под наем, която Дарлийн бе уредила, бе кадилак седан, а сметката щеше да плати фирмата „Кравиц и Бейн“. Имаше и шофьор, и докато Адам си почиваше на задната седалка, си призна вътрешно, че животът в голямата фирма си има своите преимущества. Адам никога не бе идвал в Ню Орлиънс и пътуването от летището не се отличаваше с нищо от който и да е друг град — натоварено движение и магистрали. Шофьорът зави по Пойдрас Стрийт и изведнъж се озоваха в центъра на града. Той обясни на клиента си, че Френският квартал се намира през няколко преки, недалеч от хотела на Адам. Колата спря на Кемп Стрийт и Адам слезе пред сградата на Пети областен апелативен съд. Беше внушителна постройка с гръцки колони и много стъпала към входа.

Намери канцеларията на съдебния секретар на първия етаж и попита за господина, с когото бе разговарял, мистър Феридей. Мистър Феридей бе искрен и учтив, точно както му се бе сторило по телефона. Той регистрира Адам и му обясни някои от съдебните правила. Попита го дали иска да разгледа набързо сградата. Наближаваше обед, не се виждаха много хора наоколо, така че бе най-подходящото време за такъв оглед. На път за съдебните зали минаха покрай различни канцеларии на съдии и служители.

— Пети областен съд има петнайсет съдии — обясни мистър Феридей, докато вървяха бавно но мраморния коридор. — Канцелариите им се намират тук, от двете страни. В момента има три вакантни места, но за назначенията трябва да се получи одобрение от Вашингтон.

Коридорите бяха тъмни и тихи, сякаш големите умове бяха потънали в работа зад широките дървени врати.

Мистър Феридей му показа първо внушителната заседателна съдебна зала с петнайсет стола, спретнато подредени в полукръг в предната част.

— Повечето от работата тук се възлага на комисии от трима съдии. Но понякога на заседание се събира целият състав — обясни той тихо, сякаш залата му внушаваше страхопочитание. Съдийските места бяха издигнати доста над останалата част от стаята, така че докато произнасяха пледоариите си, адвокатите трябваше да гледат нагоре. Залата бе облицована в мрамор и тъмно дърво, на прозорците висяха тежки завеси, а от тавана — огромен полилей. Бе едновременно пищна и скромна, стара, но запазена и след като Адам я разгледа, бе обзет от страх. Рядко се събира целият съдебен състав, обясни мистър Феридей отново, сякаш обучаваше студент първокурсник. Големите решения за граждански права през шейсетте и седемдесетте години са били взети точно тук, каза той с немалка доза гордост. По стените висяха портретите на съдии, вече покойници.