Джон Гришам - Камерата

— Аз съм добре, Лий. Тревожа се за теб.

— Ще се оправя. Някакъв проклет малък вирус.

От завивките го лъхна остър мирис на алкохол. Доплака му се. Вонеше гадно на водка или джин, на вкиснало или на комбинация от всичко това. В неясните сенки не можеше да види очите, а само смътните очертания на лицето й. Бе облякла някаква тъмна риза.

— Какво е лекарството? — попита той.

— Не знам. Някакви хапчета. Лекарят каза, че ще продължи няколко дни и после бързо ще се оправя. Вече се чувствам по-добре.

Адам понечи да каже, че е странна появата на грипен вирус в средата на юли, но се отказа.

— В състояние ли си да хапнеш нещо?

— Всъщност нямам никакъв апетит.

— Какво мога да направя за теб?

— Нищо, скъпи. Ти как си? Какъв ден е днес?

— Четвъртък.

— Чувствам се тъй, сякаш цяла седмица съм била в някаква пещера.

Адам имаше две възможности. Можеше да продължи играта с малкия лош вирус с надеждата, че тя ще спре да пие, преди да е станало по-лошо. Или да й каже още сега да не го прави на глупак. Вероятно щяха да се скарат, а може би точно това бе нужно за алкохоличка, която отново бе започнала да пие. Как да разбере кое е правилно?

— Лекарят ти знае ли, че пиеш? — попита той, сдържайки дъха си.

Настъпи дълга пауза.

— Не пия — каза тя едва чуто.

— Хайде, Лий. Намерих бутилка от водка в боклука. Знам, че и останалите три бутилки с бира изчезнаха миналата събота. А сега вониш на бъчва. Не можеш никого да заблудиш, Лий. Пиеш много и аз искам да ти помогна.

Тя се поизправи и притисна колене към гърдите си. После мълча дълго. Минутите минаваха. В апартамента цареше пълна тишина.

— Как е скъпият ми баща? — измънка тя. Говореше бавно, но с горчивина.

— Не съм ходил днес при него.

— Не мислиш ли, че ще бъдем по-добре, когато той умре?

Адам погледна силуета й.

— Не, Лий, не мисля. А ти?

Тя мълча най-малко една минута.

— Съжаляваш го, нали? — попита тя накрая.

— Да, съжалявам го.

— А той предизвиква ли съжаление?

— Да.

— Как изглежда?

— Много стар, с посивяла коса, винаги мазна и опъната назад. С къса сива брада. Лицето му е цялото в бръчки. Кожата му е много бледа.

— С какво е облечен?

— С червен гащеризон. Всички затворници от Отделението за осъдени на смърт носят еднакво облекло.

Последва още една дълга пауза, докато тя размишляваше върху казаното.

— Предполагам, че човек може лесно да го съжали — каза тя най-сетне.

— За мен е така.

— Но, Адам, ти си го видял такъв, какъвто аз никога не съм го виждала. За мен той беше съвсем различен.

— По-точно?

Тя зави краката си с одеялото, после отново замълча.

— Баща ми беше човек, когото презирах.

— Все още ли го презираш?

— Да. Много. Мисля, че той трябва да следва съдбата си и да умре. Бог знае, че го заслужава.

— Защо да го заслужава?

Тези думи предизвикаха нова пауза. Тя леко се премести наляво и взе една чаша от нощното шкафче. Отпи бавно, а Адам наблюдаваше сянката й. Не я попита какво пие.

— Разговаряте ли за миналото?

— Само когато го питам. Говорихме за Еди, но му обещах да не го правим отново.

— Еди умря заради него. Той съзнава ли го?

— Може би.

— Ти каза ли му? Обвини ли го заради Еди?

— Не.

— Трябваше да го направиш. Прекалено снизходителен си към него. Той трябва да разбере какво е направил.

— Мисля, че го разбира. Но самата ти каза, че не е честно да го измъчваме точно в този момент от живота му.

— Ами Джо Линкълн? Разговаряхте ли за Джо Линкълн?

— Казах на Сам, че ти и аз сме ходили до старата къща. Той ме попита дали знам за Джо Линкълн. Казах му, че знам.

— Той отрече ли?

— Не. Изглежда, че се разкайва.

— Той е лъжец.

— Не е. Мисля, че беше искрен.

Последва още една дълга пауза, през която тя седя неподвижно. После попита:

— Каза ли ти за линча?

Адам затвори очи и постави лакти на коленете си.

— Не — промърмори той.

— Знаех си.

— Не искам да го чуя, Лий.

— Не е вярно. Ти дойде тук с безброй въпроси за семейството и за миналото ти. Преди две седмици просто не можеше да се наситиш да слушаш за жалката история на семейство Кейхол. Искаше да узнаеш за всички кръвопролития и за цялата мръсотия.

— Научих достатъчно — каза той.

— Какъв ден сме днес? — попита тя.

— Четвъртък, Лий. Вече ме пита веднъж.

— Едно от моите момичета трябваше да роди днес. Второ дете. Не съм се обаждала. Предполагам, че е от лекарството.

— И алкохола.

— Добре, по дяволите. Аз съм алкохоличка. Кой може да ме вини за това? Понякога ми се иска да имах кураж и да постъпя като Еди.