Джон Гришам - Камерата

— Тук има пет хиляди затворници, мистър Кейхол. Аз…

— Тогава си иди. Върви си. Погрижи се за останалите. Тук съм от девет години, а никога не съм те виждал. Сега, като наближи времето да ме напъхат в газовата камера, ти дотича с пълна чанта хапчета да ми успокоиш нервите, така че да бъда мил и учтив, когато ме убиват. Защо си се загрижила за нервите и съня ми? Работиш за щата, а той прави всичко възможно, за да ме екзекутира.

— Аз само си върша работата, мистър Кейхол.

— Работата ти е гадна, Нед. Намери си истинска служба в помощ на хората. Сега си дошла само защото ми остават тринайсет дни и искаш да умра спокойно. Ти си просто още една от слугините на щата.

— Не съм дошла, за да ме обиждате.

— Тогава си вдигни дебелия задник и си върви. Върви си и не върши повече грехове.

Тя скочи и грабна куфарчето си.

— Имате картичката ми. Ако ви е необходимо нещо, уведомете ме.

— Разбира се, Нед. Но не чакай до телефона. — Сам стана и се запъти към вратата от неговата страна на стаята. Удари с дланта си два пъти и зачака, опрял гръб На касата, докато Пакър отвори.

Адам си приготвяше куфарчето, за да отскочи до Парчман, когато телефонът иззвъня. Дарлийн каза, че е спешно. Права беше.

Представи му се секретарят на Пети областен апелативен съд в Ню Орлиънс, който се държа твърде приятелски. Каза, че петицията на Кейхол срещу конституционността на газовата камера е била получена в понеделник и е предадена на комисия от трима съдии, които искат да чуят устно аргументите на двете страни. Възможно ли му е да дойде в Ню Орлиънс в един часа на обед утре, петък?

Адам едва не изпусна телефона. Утре? Разбира се, каза той след кратко колебание. Точно в един, повтори секретарят, после обясни, че обикновено съдът не изслушва устни аргументи следобед. Но поради спешността на въпроса е насрочено специално заседание. Попита Адам дали някога е пледирал пред Пети областен съд.

Майтапиш ли се, помисли си Адам. Преди една година учех за промоцията. Той отговори — не, всъщност не го е правил, а секретарят каза, че веднага ще му прати по факса копие на съдебните правила за процедиране. Адам му благодари много и затвори телефона.

Седна на ръба на масата и се опита да си събере мислите. Дарлийн му донесе факса и той я помоли да провери в колко часа има самолет за Ню Орлиънс.

Дали бе привлякъл вниманието на съда с аргументите си? Беше ли това добра новина или чиста формалност? В кратката си кариера на адвокат той се бе изправял сам пред съда, за да защитава свой клиент, само веднъж. Но наблизо седеше Емит Уайкоф, за всеки случай. А и съдията му беше познат. Това стана в центъра на Чикаго, близо до кантората. Утре щеше да влезе в непознат съд, в чужд град, за да се опита да защити молба, направена в последната минута, пред съдийски състав, който никога не бе виждал.

Позвъни на Е. Гарнър Гудман, за да го информира. Гудман бе ходил в Областния съд много пъти и докато разговаряха, Адам се успокои. Не било нито лоша, нито добра новина по мнението на Гудман. Съдът явно се интересува от подобни искове, но са чували всичко това и преди. През последните години и Тексас, и Луизиана са изпращали подобни конституционни искове до Пети областен съд.

Гудман го увери, че ще се справи с представянето на аргументите.

— Просто трябва да се подготвиш — добави той. — И да се опиташ да си спокоен. — Той може би ще успее да се освободи и да дойде до Ню Орлиънс.

Тогава Адам каза, че не е необходимо и че може да се справи и сам.

— Дръж ме в течение — приключи разговора Гудман.

Адам взе факса от Дарлийн, после се заключи в кабинета си. Научи наизуст правилата, изпратени от Пети областен съд. Проучи съдебните искове срещу газовата камера. Прочете куп резюмета и протоколи. Позвъни в Парчман да предадат на Сам, че няма да го посети днес.

Работи, докато се стъмни, после с нежелание пое към апартамента на Лий. Бележката, в която тя му съобщаваше, че е болна и лежи, си стоеше недокосната върху плота. Той обиколи апартамента и не забеляза никакви признаци на раздвижване или живот през деня.

Вратата на спалнята й бе открехната. Той почука и я отвори.

— Лий? — повика я той тихо в мрака. — Лий, добре ли си?

Почувства, че тя се раздвижи в леглото, въпреки че не виждаше нищо.

— Да, скъпи — каза тя. — Влез.

Адам бавно седна на ръба на леглото и се опита да я различи в тъмнината. Единствената светлина бе тънък лъч от коридора. Тя седна и се облегна на възглавниците.

— По-добре съм. — Гласът й беше дрезгав. — Ти как си, скъпи?