Джон Гришам - Камерата

— Остави това, Лий. Нека да ти помогна.

— О, ти вече ми помогна много, Адам Чувствах се отлично и бях трезва, преди ти да пристигнеш тук.

— Добре де. Сбърках. Съжалявам. Просто не разбрах… — Не можа да довърши.

Тя леко се раздвижи и Адам я гледаше, докато отпива поредната глътка. Обгърна ги тежка тишина, а минутите минаваха. От нейния край на леглото го лъхна кисела миризма.

— Мама ми разказа тази история — започна тя тихо, почти шепнешком. — Била слушала за това с години. Много преди да се оженят узнала, че той е участвал в линчуването на млад чернокож.

— Моля те, Лий.

— Никога не съм го питала, но Еди го направи. Шепнехме си много години за това, докато най-накрая един ден Еди просто го попитал. Скарали се ужасно, но Сам признал, че е истина. Това никак не го тревожело, казал той. Твърдяло се, че чернокожият изнасилил бяло момиче, но тя била голям парцал и много хора се съмнявали, че всъщност е било изнасилване. Такава е версията на мама. Сам бил на около петнайсет по онова време. Група мъже отишли до затвора, измъкнали чернокожият и го завели в гората. Бащата на Сам, разбира се, бил начело на всичко, а и братята му участвали.

— Достатъчно, Лий.

— Били го с камшик, после го обесили на едно дърво. Баща ми е бил в центъра на всичко това. Всъщност той не можа да отрече, разбираш ли, защото някой бе направил снимка.

— Снимка ли?

— Да. Няколко години по-късно се появила в една книга за тежкото положение на негрите в дълбокия Юг. Излезе през четирийсет и седма. Майка ми пазеше един екземпляр. Еди го намери на тавана.

— И на снимката е Сам.

— Естествено. Засмян до ушите. Стоят под дървото, а краката на момчето висят точно над главите им. Всички се забавляват. Просто още един линч на някаква си чернилка. Под снимката няма никакъв текст, нито имена. Но и така тя е достатъчно красноречива. Описва се като линч в селските райони на Мисисипи през трийсет и шеста година.

— Къде е книгата?

— Ей там в чекмеджето. Пазя я заедно с други семейни реликви, след като ни отнеха къщата. Онзи ден я извадих. Помислих си, че може би ще искаш да я видиш.

— Не. Не искам да я виждам.

— Хайде, ти искаше да узнаеш всичко за семейството си. Ами там са всички. Дядо, прапрадядо и всякакви хора от семейство Кейхол в най-добрата им светлина. Уловени от обектива в момент на деяние, с което се гордеят.

— Лий, престани.

— Имало е и други линчове, знаеш ли?

— Млъкни, Лий. Чуваш ли? Не желая да слушам повече.

Тя се облегна настрани и се протегна към нощното шкафче.

— Какво пиеш, Лий?

— Сироп за кашлица.

— Глупости! — Адам скочи и се приближи в тъмнината до нощното шкафче. Лий бързо изгълта остатъка от чашата. Той я грабна от ръката й и я помириса. — Това е уиски.

— Има още в килера. Ще ми донесеш ли?

— Не! Пила си предостатъчно.

— Ако искам да пия, ще пия.

— Не, няма да стане, Лий. Тази вечер няма да пиеш повече. Утре ще те заведа на лекар и ще потърсим помощ.

— Нямам нужда от помощ. Нуждая се от пистолет.

Адам постави чашата върху шкафа и светна лампата.

Тя закри очите си за няколко секунди и после го погледна. Клепачите й бяха подути и червени. Косата й бе рошава, мръсна и занемарена.

— Не съм за гледане, а? — каза тя, като заваляте думите.

— Не. Но ще потърсим помощ, Лий. Ще го направим утре.

— Донеси ме нещо за пиене, Адам. Моля те.

— Не.

— Тогава ме остави сама. За всичко си виновен само ти, разбра ли? А сега ме остави, моля те. Лягай си.

Адам грабна една възглавница от средата на леглото и я захвърли до вратата.

— Тази нощ ще спя тук — каза той и посочи към възглавницата. — Ще заключа вратата и ти няма да излезеш от тази стая.

Тя го погледна сърдито, но нищо не каза. Той угаси лампата и стаята потъна в мрак. Заключи вратата и се просна на килима до вратата.

— А сега заспивай, Лий.

— Иди да си легнеш, Адам. Обещавам ти, че няма да напускам стаята.

— Не. Ти си пияна, а аз няма да мръдна оттук. Ако се опиташ да отвориш вратата, насила ще те накарам отново да си легнеш.

— Звучи някак романтично.

— Млъквай, Лий. И заспивай.

— Не мога да заспя.

— Опитай.

— Нека да си разказваме истории за семейство Кейхол, искаш ли, Адам? Знам за още няколко линча.

— Млъкни, Лий! — изкрещя Адам и тя изведнъж утихна.

Леглото изскърца, докато се наместваше. След петнайсет минути тя заспа. След половин час Адам вече се чувстваше много неудобно на твърдия под. Започна да се върти ту на една, ту на друга страна. Унасяше се за малко, после се взираше в тавана и мислеше за нея и за Пети областен съд. По едно време през нощта той седна с гръб, опрян на вратата, и се загледа в тъмнината към шкафа. Наистина ли книгата бе вътре? Изкушаваше се да се промъкне и да я вземе, после да отиде в банята и да я разгледа. Но не можеше рискува да я събуди. А и не искаше да вижда снимката.