Джон Гришам - Камерата

— Наистина ли?

— Да. Проповедника видял края на съня си снощи.

— Слава богу.

— Повече е приличало на кошмар.

— Не бих се тревожил много за това. Смахнатият негодник сънува дори буден. Казаха вчера, че не е престанал да плаче от една седмица.

— Твоят. Кажи му, че може да поеме моето дело. — Сам се усмихна, после се изкиска и накрая се разсмя на идеята да събере безнадеждните дела на приятелите си от Отделението и да ги възложи на Адам.

— Какво ти е толкова смешно, по дяволите? — попита Гулит.

— Ти. Какво те кара да мислиш, че той ще иска да се заеме с твоето дело?

— Хайде, Сам. Поговори с момчето за мен. Сигурно е умно, щом ти е внук.

— Ами ако ме вкарат в газовата камера? Искаш ли да вземеш адвокат, който току-що е изгубил първия си осъден на смърт клиент?

— Ей богу, точно сега не мога да бъда претенциозен.

— Успокой се, приятел. Остават ти още много години.

— Колко?

— Най-малко пет, а може би и повече.

— Заклеваш ли се?

— Давам ти дума. Ще го направя писмено. Ако греша, можеш да ме съдиш.

— Наистина е смешно, Сам. Наистина.

Една врата щракна и се отвори в края на коридора. Звукът от тежки стъпки приближи към тях. Беше Пакър, който спря пред №6.

— Добро утро, Сам — каза той.

— Добро утро, Пакър.

— Облечи си червените дрехи. Имаш посетител.

— Кой е?

— Някой, който иска да говори с теб.

— Кой е той? — повтори Сам, докато бързо навличаше гащеризона. Грабна цигарите си. Не му пукаше кой е посетителят и какво иска. Всяко посещение бе приятен повод да излезе от килията.

— Побързай, Сам — каза Пакър.

— Да не е адвокатът ми? — попита Сам и нахлузи гумените сандали за баня.

— Не е. — Пакър му сложи белезниците през решетките и вратата на килията се отвори. Излязоха от етаж А и се запътиха към същата малка стая, където винаги чакаха адвокатите.

Пакър свали белезниците и затръшна вратата след Сам, който се вторачи в пълната жена, седнала от другата страна на преградата. Той разтри китките си и направи няколко крачки към мястото срещу нея. Не я познаваше. Седна, запали цигара и я погледна сърдито.

Тя се наведе напред в стола си и каза нервно:

— Мистър Кейхол, казвам се доктор Стигал. — Тя пъхна визитната си картичка през отвора. — Аз съм психиатърът на щатските затвори.

Сам разгледа картичката на гишето пред него. Взе я и я погледна подозрително.

— Тук пише, че името ти е Н. Стигал. Доктор Н. Стигал.

— Точно така.

— Странно име, Н. Никога досега не съм познавал жена, която се казва Н.

Леката нервна усмивка изчезна от лицето й и тя се вцепени на мястото си.

— Това е само инициал, разбирате ли. Има си причини за това.

— И какво стои зад тоз инициал?

— Това наистина не е ваша работа.

— Нанси? Нелда? Нона?

— Ако исках да го научите, щях да го напиша върху картичката, нали?

— Не знам. Каквато и да е причината, сигурно е ужасна. Ники? Нед? Не мога да си представя, че някой ще се крие зад инициали.

— Аз не се крия, мистър Кейхол.

— Наричай ме само С., става ли?

Тя стисна зъби и се смръщи зад преградата.

— Дошла съм да ви помогна.

— Закъсняла си, Н.

— Моля ви, наричайте ме доктор Стигал.

— Добре, но ако ти ме наричаш адвокат Кейхол.

— Адвокат Кейхол ли?

— Да. Знам повече за законите, отколкото почти всички некадърници, които сядат на твоето място.

Тя успя да се усмихне снизходително и каза:

— Трябва да се консултирам с вас за настоящия етап на процедурите и да ви помогна с нещо, ако мога. Не сте задължен да приемате това.

— Благодаря много.

— Ако искате да разговаряме или имате нужда от някакво лекарство сега или по-късно, просто ме уведомете.

— Ами уиски може ли?

— Не мога да го предписвам.

— А защо не?

— Сигурно заради разпоредбите в затвора.

— А какво можеш да предписващ?

— Успокоителни, валиум, хапчета за сън, такива неща.

— За какво?

— За нервите ви.

— Нервите ми са в ред.

— Спите ли добре?

Сам мисли дълго.

— Ами да ти кажа право, имам малък проблем. Вчера спах не повече от дванайсет часа. А обикновено си спя по петнайсет-шестнайсет.

— Дванайсет часа?

— Да. Идваш ли често тук в Отделението?

— Не много често.

— Така си и мислех. Ако си вършеше съвестно работата, щеше да знаеш, че спим средно около шестнайсет часа в денонощието.

— Разбирам. Какво друго бих могла да науча?

— О, много неща. Щеше да узнаеш, че Ранди Дюпре бавно полудява и никой тук не го е грижа за него. Защо не си идвала при него?