Джон Гришам - Камерата

— Значи всичко зависи от мен — възкликна Крамер и най-накрая се раздвижи. Мина пред Адам и спря близо по прозореца. — Вие не само сте отчаян, но сте и наивен, мистър Хол.

— Не отричам.

— Приятно ми е да узная, че имам такава власт. Ако го знаех по-рано, дядо ви щеше да е мъртъв преди много години.

— Той не заслужава да умре, мистър Крамер — каза Адам и се отправи към вратата. Не бе очаквал, че ще срещне съчувствие. Важното бе мистър Крамер само да го види и да знае, че е помрачен и животът на други хора.

— Нито внуците ми, нито синът ми го заслужаваха.

Адам отвори вратата и каза:

— Извинете ме за дързостта и ви благодаря, че ми отделихте от времето си. Имам сестра, братовчед и леля, дъщерята на Сам. Исках просто да знаете, че Сам има семейство, каквото и да е то. Ние ще страдаме, ако той умре. И да не го екзекутират, никога няма да излезе от затвора. Просто ще гасне там и доста скоро ще умре от естествена смърт.

— Ще страдате ли?

— Да, сър. Семейството ни е страдало много. Преживяло е много трагедии, мистър Крамер. Опитвам се да предотвратя още една.

Старецът се обърна и го погледна. Лицето му бе безизразно.

— В такъв случай ми е жал за вас.

— Още веднъж ви благодаря — наведе глава Адам.

— Довиждане — каза мистър Крамер, без да се усмихне.

Адам напусна сградата и тръгна по една сенчеста улица към центъра на града. Намери мемориалния парк и седна на същата пейка, недалеч от бронзовата статуя на малките момчета. След няколко минути обаче усети умора от чувството на вина и от спомените и си тръгна.

Отиде в същото пълно кафене на една пряка от парка, пи кафе и се помъчи да изяде един сандвич със сирене. Дочу да говорят за Сам Кейхол през няколко маси, но не можа да различи точно думите.

Взе си стая в един мотел и позвъни на Лий. Стори му се, че е трезва, но усети в гласа й облекчение, че няма да Се връща тази вечер. Обеща й да се прибере утре. Когато се стъмни, Адам вече спеше дълбоко.

Адам пристигна в Мемфис преди изгрев слънце и в седем часа вече се бе заключил в кабинета си. До осем бе говорил три пъти с Е. Гарнър Гудман. Гудман изглеждаше изнервен и също имаше проблеми със съня. Обсъдиха подробно въпроса със защитата, проведена от Кийз. Делото Кейхол бе пълно с бележки и проучвания за грешки, в провеждането на процеса, но в тях не се съдържаше почти нищо срещу Бенджамин Кийз. Той бе великолепен адвокат и даваше малък повод за критика.

Но това бе станало преди много години, когато газовата камера изглеждаше много далеч. Гудман бе доволен, задето Сам смята, че е трябвало да даде показания на процеса и че Кийз му е попречил. Бе настроен скептично по отношение на истината в този момент, но приемаше твърдението на Сам.

И Гудман, и Адам знаеха, че този въпрос е трябвало да се повдигне преди много години и че сега шансовете им са малки. С всяка седмица към учебниците по право се добавяха решения на Върховния съд, които забраняваха законни искове, защото не са били подадени навреме. Но това бе реална възможност — този въпрос винаги се бе разглеждал от съдилищата и затова Адам се оживи, докато съставяше и преработваше иска и си разменяше факсове с Гудман.

Според закона искът трябваше първо да се подаде в Щатския съд. Адам се надяваше на бърз отказ там, за да може веднага да го подаде във Федералния съд.

В десет часа той пусна по факса окончателния вариант на иска до секретаря на Върховния съд на Мисисипи и едно копие на вниманието на Брек Джеферсън в канцеларията на Слатъри. Изпрати факсове и до секретаря на Пети областен съд в Ню Орлиънс. После позвъни на мистър Оландър, секретаря по делата със смъртни присъди във Върховния съд, и му съобщи как е процедирал. Мистър Оландър го инструктира незабавно да прати копие до Вашингтон.

Дарлийн почука на вратата и Адам отключи. Имаше посетител, който чакаше на пропуска, някой си мистър Уин Летнър. Адам й благодари и няколко минути по-късно стисна ръката на Летнър. Уин бе сам и бе облечен като собственик на риболовен пристан. Рибарски ботуши, рибарска шапка. Размениха си обичайните любезности: рибата кълве, Айрини е добре, кога се връща обратно в Калико Рок.

— Тук съм по работа и исках да те видя за няколко минути — каза той шепнешком, с гръб към пропуска.

— Разбира се — отвърна също шепнешком Адам. — Кабинетът ми е в края на коридора.

— Не. Хайде да се разходим навън.

Слязоха с асансьора до фоайето и напуснаха сградата. Летнър купи пакетче фъстъци от уличен търговец и предложи на Адам. Той отказа. Тръгнаха бавно на север към кметството. Летнър ядеше фъстъци. Хвърляше и на гълъбите.