Джон Гришам - Камерата

Избираше странични павирани шосета и обикаляше почти безцелно из делтата. На два пъти се изгуби, но после отново намери посоката. Пристигна в Гринвил в пет без няколко минути и обиколи центъра, за да намери онова, което търсеше. Два пъти мина покрай парка Крамер. Намери синагогата — беше точно срещу баптистката църква. Паркира в края на Мейн Стрийт, до защитния насип на реката. Оправи вратовръзката си, после мина три преки по Уошингтън Стрийт и стигна до стара тухлена сграда с надпис „Продажби на едро — Крамер“, който висеше от една веранда над тротоара. Тежката стъклена врата се отвори навътре и старите дървени стъпала изскърцаха под стъпките му. Предната част на сградата бе запазена във вид на старомодна бакалница, със стъклени витрини пред широки рафтове, които стигаха до тавана. Рафтовете бяха пълни с кутии и пакети с хранителни продукти, които се бяха продавали преди години. Имаше и стар касов апарат. Малкият музей преминаваше в съвременен търговски обект. Останалата част от огромната сграда бе модернизирана и изглеждаше доста функционална. Стъклена стена отделяше предната част, а широк, застлан с килим коридор явно водеше от средата на сградата към канцелариите и секретарките, някъде в задната част, където сигурно се намираше и складът.

Адам се загледа одобрително в изложените на предните рафтове стоки. Отзад се появи млад мъж в джинси и попита:

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Адам се усмихна и изведнъж се почувства притеснен.

— Да. Бих искал да видя мистър Елиът Крамер.

— Търговец ли сте?

— Не.

— Ще купувате ли?

— Не.

Младият мъж държеше молив в ръка и явно мислите му бяха заети с нещо друго.

— Тогава мога ли да ви попитам какво желаете?

— Трябва да видя мистър Елиът Крамер. Той тук ли е?

— Прекарва по-голямата част от времето си в главния склад в южната част на града.

Адам се приближи и му подаде визитната си картичка.

— Казвам се Адам Хол. Адвокат съм от Чикаго. Наистина трябва да видя мистър Крамер.

Той взе визитната картичка, взря се в нея няколко секунди, после изгледа Адам доста подозрително.

— Почакайте за момент — каза той и изчезна.

Адам се облегна на тезгяха и се полюбува на касовия апарат. Някъде из обемистите папки бе чел, че в семейството на Марвин Крамер е имало няколко поколения преуспяващи търговци. Един от прадедите им бе слязъл от парахода в Гринвил и решил да се установи в делтата. Бе отворил малка бакалница и търговията потръгнала. В папките с делото на Сам неколкократно се споменаваше, че семейство Крамер са богати хора.

След двайсет минути Адам вече се готвеше с облекчение да си тръгне. Беше направил усилието да дойде. Ако мистър Крамер не искаше да се срещне с него, той не можеше да стори нищо повече.

Чу стъпки по дървения йод и се обърна. Зад него стоеше възрастен господин с визитната му картичка в ръка. Беше висок и слаб, с къдрава сива коса, тъмнокафяви очи под гъстите вежди и слабо волево лице, което в момента не се усмихваше. Стоеше изправен, без бастун, на който да се подпира, и без очила, които да му помагат да вижда по-добре. Направи кисела гримаса към Адам, но не каза нищо.

За миг Адам съжали, че не си е тръгнал преди пет минути. После се запита какво търси тук. След това все пак реши да продължи.

— Добър ден — каза той, макар да беше ясно, че господинът няма да му отговори. — Мистър Елиът Крамер?

Мистър Крамер кимна утвърдително, но толкова бавно, сякаш въпросът бе едва ли не обиден.

— Казвам се Адам Хол. Адвокат съм от Чикаго. Сам Кейхол ми е дядо и аз го представлявам. — Очевидно Мистър Крамер вече бе разбрал това, тъй като думите на Адам въобще не го смутиха. — Бих искал да поговоря с вас.

— За какво? — попита мистър Крамер, леко провлачвайки думите.

— За Сам.

— Дано изгние в ада — каза старецът, сякаш вече бе сигурен в съдбата на Сам. Очите му бяха тъмни, почти черни.

Адам заби поглед в пода и се опита да измисли нещо неутрално.

— Да, сър — каза той, съзнавайки, че се намира в дълбокия Юг, където учтивостта дълго време е била нещо непознато. — Разбирам чувствата ви. Не ви се сърдя, но просто искам да поговорим няколко минути.

— Сам изпраща ли някакви извинения? — попита мистър Крамер. На Адам му се стори странно, че го нарече Сам. Не Кейхол, а просто Сам, сякаш двамата бяха стари приятели, които са се скарали, а сега е време да се сдобрят. Само кажи, че съжаляваш, Сам, и всичко ще бъде наред.

Мина му през ум да излъже. Можеше да преувеличи и да каже колко ужасно се чувства Сам през последните дни, които му остават, и колко много иска да получи прошка. Но Адам не го направи.