Джон Гришам - Камерата

— Ще подам молбата още утре сутринта.

— Не е ли твърде късно?

— Късно е, разбира се, тъй като този въпрос е трябвало да се повдигне много отдавна. Но от друга страна, какво ще загубим?

— Ще позвъниш ли на Кийз, за да му кажеш?

— Ако ми остане време. В този момент чувствата му не ме интересуват много.

— Тогава и мен не ме е грижа. Да върви по дяволите. Кой друг можем да нападнем?

— Списъкът е много къс.

Сам скочи на крака. Стаята бе дълга осемнайсет стъпки. Той обиколи масата с отмерена крачка, мина зад Адам и тръгна покрай четирите стени, като през цялото време броеше. После се облегна на един рафт с книги.

Адам спря да пише и го погледна внимателно.

— Лий пита дали може да дойде да те види — каза той.

Сам го погледна, после бавно се върна на мястото си от другата страна на масата.

— Иска ли?

— Струва ми се, че да.

— Ще трябва да реша.

— Побързай.

— Как е тя?

— Ами добре е. Изпраща ти поздрави, моли се за теб. Напоследък много мисли за баща си.

— В Мемфис знаят ли, че ми е дъщеря?

— Май не. Вестниците още не са писали за това.

— Надявам се да не разберат.

— Миналата събота ходихме в Клантън.

Сам го погледна тъжно и после вдигна поглед към тавана.

— Какво видяхте там? — попита той.

— Много неща. Тя ми показа гроба на баба и гробовете на другите от семейство Кейхол.

— Баба ти не искаше да я погребват при останалите от семейство Кейхол, Лий каза ли ти?

— Да. Помоли ме да те попитам къде искаш да те погребем.

— Не съм решил още.

— Сигурно. Просто ми кажи, когато решиш. Разходихме се из града и тя ми показа къщата, в която сме живели. Ходихме до площада и поседяхме в беседката на моравата пред съда. В града беше доста оживено. Площадът бе пълен с хора.

— Обикновено наблюдавахме фойерверките от гробището.

— Лий ми разказа. Обядвахме в чайната и обиколихме окръга с колата. Тя ме заведе в къщата, където е живяла като малка.

— Още ли е там?

— Да, но изоставена. Порутена и обрасла с плевели. Разгледахме наоколо. Тя ми разказа много случки от детството си. Говорихме и за Еди.

— Спомня ли си нещо с умиление?

— Не много.

Сам скръсти ръце и погледна към масата. Една минута седяха мълчаливо. Най-накрая Сам попита:

— Тя каза ли ти за малкия черен приятел на Еди, Куинс Линкълн?

Адам бавно кимна и очите им се срещнаха.

— Да, каза ми.

— А за баща му, Джо?

— Разказа ми цялата история.

— Вярваш ли й?

— Да. Не трябва ли?

— Вярно е. Всичко е вярно.

— И аз така си помислих.

— Ти как се почувства, след като тя ти разказа? Как реагира на това?

— Мразех те в червата.

— А сега?

— Сега е друго.

Сам стана бавно от стола и отиде до края на масата, където спря и застана с гръб към Адам.

— Беше преди четирийсет години — измънка той едва чуто.

— Не съм дошъл тук да говорим за това — каза Адам гузно.

Сам се извърна и се облегна на същия рафт. Кръстоса ръце и погледна към стената.

— Хиляди пъти съм се молил да не се бе случвало.

— Обещах на Лий, че няма да говоря за това, Сам. Съжалявам.

— Джо Линкълн беше добър човек. Често съм се питал какво е станало с Руби, с Куинс и останалите деца.

— Забрави го, Сам. Хайде да говорим за нещо друго.

— Надявам се, че ще се зарадват, когато умра.

Адам мина с колата покрай пропуска при главния вход и пазачът му махна като на редовен посетител. Той отвърна на поздрава, намали скоростта и натисна бутона, за да отвори багажника. На тръгване посетителите не трябваше да попълват никакви документи, освен да отворят багажника на колите си, за да провери охраната да не би някой затворник да се е скрил вътре. Той зави по шосето на юг от Мемфис и пресметна, че това е петото му посещение в Парчман. Пет посещения за две седмици. Подозираше, че през следващите петнайсет дни тук щеше да бъде вторият му дом. Каква противна мисъл.

Тази вечер нямаше настроение да се занимава с Лий. Чувстваше известна вина за връщането й към алкохола, но по нейно собствено признание това бе начинът й на живот от много години. Беше алкохоличка и ако искаше Да пие, той не можеше да направи нищо, за да я спре. Щеше да отиде при нея утре вечер, за да пият кафе и да поговорят. Но тази вечер имаше нужда от почивка.

Беше следобед, от асфалта лъхаше горещина, полето бе прашно и сухо, машините работеха бавно и лениво, а по шосето нямаше голямо движение. Адам свърна встрани и вдигна гюрука на колата. Спря до един китайски магазин в Рулвил и си купи чай с лед, после пое по едно самотно шосе към Гринвил. Трябваше да изпълни една поръчка, вероятно неприятна, но чувстваше, че е длъжен да го стори. Надяваше се, че ще му стигне смелост да се справи.