Джон Гришам - Камерата

След деветгодишна игра на обжалвания на Сам му оставаха шестнайсет дни живот.

В Отделението бе тихо и спокойно, а времето бавно се точеше към пладне. Различните вентилатори бръмчаха и тракаха в малките килии, опитвайки се да раздвижат все по-лепкавия въздух.

Ранните телевизионни новини изобилстваха с възбудени съобщения, че Сам Кейхол е изгубил последната си битка със съда. Тръбяха решението на Слатъри из целия щат, сякаш това наистина бе последният гвоздей в ковчега. Един телевизионен канал в Джаксън продължаваше да брои — оставаха само петнайсет дни. ПЕТНАЙСЕТ ДНИ! — бе написано с главни букви под снимката на Сам. Репортерки с блеснали очи, силен грим и без никакви юридически познания правеха безстрашни прогнози пред камерите: „Според наши източници юридическите възможности за Сам Кейхол са буквално изчерпани. Много хора смятат, че екзекуцията ще се състои на определената дата — осми август.“ После даваха прогнозата за времето и спорт.

В Отделението имаше много по-малко разговори и викове. Много по-малко хвърчила се носеха покрай килиите. Очакваше се екзекуция.

Сержант Пакър се усмихна вътрешно, докато се тътреше по коридора на сектор А. Оплакванията и мърморенето, които бяха част от ежедневната му работа, бяха почти изчезнали. Сега затворниците се занимаваха с писане на молби и с адвокатите си. През последните две седмици най-честите искания бяха за ползване на телефона. Искаха да се свържат с адвокатите си.

Пакър не очакваше с нетърпение поредната екзекуция, но се наслаждаваше на тишината. Знаеше, че това е само временно. Ако Сам получеше отлагане на присъдата утре, шумът щеше незабавно да се увеличи.

Той спря пред килията на Сам.

— Време е за разходка.

Старецът седеше на леглото, пишеше на машина и както обикновено пушеше.

— Колко е часът? — попита той, като побутна машината и се изправи.

— Единайсет.

Сам се обърна с гръб към Пакър и протегна ръце през отвора на вратата. Пакър внимателно му сложи белезниците.

— Самичък ли ще излизаш — попита той.

Старецът се обърна с ръце на гърба.

— Не. Хеншоу също иска да се разходи.

— Ще го взема — каза Пакър, кимвайки към Сам и после към дъното на коридора. Вратата се отвори и Сам бавно го последва. Затворниците се облягаха на решетките с увиснали навън ръце и напрегнато наблюдаваха Сам.

Минаха покрай още решетки и коридори и Пакър отключи една небоядисана метална врата. Тя се отвори към двора и слънчевата светлина нахлу вътре. Сам мразеше тази част от разходката. Той стъпи на тревата, затвори очи, докато Пакър му сваляше белезниците, после бавно ги отвори, за да свикне с болезнения блясък на слънцето. Пакър изчезна вътре мълчаливо, а Сам остана неподвижен на ярката светлина. Главата му бучеше. Горещината не му пречеше, защото живееше с нея, но слънчевата светлина го прерязваше като острие на нож и му причиняваше силно главоболие всеки път, когато излезеше от тъмнината. Можеше да си позволи да си купи чифт евтини слънчеви очила, подобни на тези на Пакър, но това, разбира се, щеше да бъде прекалено. Слънчевите очила не фигурираха в списъка с вещи, които затворникът имаше право да притежава.

Тръгна несигурно през подрязаната трева, гледайки през оградата към памуковите поля. Дворът за разходка бе просто една оградена тревна площ, с две дървени пейки и баскетболен кош за африканците. И затворниците, и охраната го наричаха „кошарата“. Сам го бе мерил с крачки хиляди пъти и бе сравнявал изчисленията си с Другите затворници. Дворът бе дълъг петнайсет метра и широк единайсет. Оградата бе висока три метра и завършваше с още половин метър бодлива тел. Зад нея се виждаше ивица трева, която продължаваше около трийсетина метра до главната ограда. А тя се наблюдаваше От охраната в кулите.

Сам вървеше по права линия покрай оградата и когато стигнеше до края, завиваше на деветдесет градуса и продължаваше малката си разходка, като броеше всяка стъпка. Петдесет и една на трийсет и шест стъпки. Килията му бе шест на девет стъпки. Юридическата библиотека бе осемнайсет на петнайсет. Неговата страна на стаята за посещения бе шест на двайсет. Казваха, че „оная стая“ е петнайсет на дванайсет, а самата газова камера е просто кутийка, широка едва четири стъпки.

През първата година в затвора той обикаляше двора с тичане, стараейки се да се изпоти и да натовари сърцето си. Целеше се и в баскетболния кош, но се отказа, след като с дни не можа да вкара топката. Но най-накрая заряза упражненията и от години не правеше нищо през този час, освен да се наслаждава на свободата извън килията. По едно време бе придобил навика да застава на оградата и да гледа през полето към дърветата, въобразявайки си всякакви неща. Свобода. Магистрали. Риболов. Храна. Понякога секс. Във въображението си успяваше да види малката си ферма в окръг Форд, ей там, между две малки горички. Представяше си, че е в Бразилия или Аржентина, или в някое друго спокойно кътче, където живее под чуждо име.