Джон Гришам - Камерата

— Ами Наташа. Наташа Пъркинс.

И е само на тринайсет?

— Да. Майка й е на двайсет и девет. Представяш ли си? Баба на двайсет и девет години.

Адам поклати недоверчиво глава. Погледът му попадна на рубриката със съобщения за сватби, разводи, раждания, арести и смърт. Прегледа списъка на родилите вчера и не срещна името Наташа Пъркинс.

Лий успя най-сетне да отвори кутията с бисквити. Постави ги в малка чиния заедно с яйцата и я поднесе на Адам, а после седна колкото се може по-далеч от него.

— Добър апетит — каза тя с пресилена усмивка.

Готварските й способности бяха богат източник на шеги и за двамата.

Адам се усмихна, сякаш всичко бе наред. Чувството за хумор им бе особено нужно точно в този момент. Но нещо не се получаваше.

— „Къбз“ отново са загубили — каза той, опита яйцата и погледна сгънатия вестник.

— „Къбз“ винаги губят, нали?

— Незинаги. Интересуваш ли се от бейзбол?

— Мразя го. Фелпс ме отврати от всички известни спортове.

Адам се усмихна и се зачете във вестника. Ядоха мълчаливо няколко минути, после тишината натежа от напрежение. Лий включи телевизора с дистанционното. И двамата изведнъж проявиха интерес към прогнозата за времето. Отново горещо и сухо. Тя безцелно бодеше с вилица яйцата в чинията си и едва отхапваше от глетавата бисквита. Адам подозираше, че й се гади в този момент.

Той бързо привърши и отнесе чинията си на мивката. Седна отново, за да си дочете вестника. Тя не отместваше поглед от телевизора просто за да не гледа племенника си в очите.

— Вероятно ще ида при Сам днес — каза той. — Не съм ходил цяла седмица.

Погледът й се насочи някъде към центъра на масата.

— По-добре да не бяхме ходили в Клантън в събота — каза тя.

— Знам.

— Не беше добра идея.

— Съжалявам, Лий. Аз настоявах да отидем, а не трябваше. Настоявах за много неща и може би съм сбъркал.

— Не е честно…

— Знам, че не е честно. Сега разбирам, че да се узнае историята на семейството съвсем не е лесно.

— Не е честно спрямо него, Адам. Жестоко е да му се припомнят тези неща, когато му остават само две седмици живот.

— Права си. А и не е правилно до те карам отново да преживяваш всичко.

— Ще се оправя. — В тона й се чувстваше несигурност, че това е възможно точно сега, но навярно имаше малка надежда за бъдещето.

— Съжалявам, Лий. Наистина.

— Няма нищо. Какво ще правите днес със Сам?

— Главно ще говорим. Тукашният Федерален съд взе решение против нас вчера и затова тази сутрин ще обжалваме. Сам обича да обсъжда юридически стратегии.

— Кажи му, че мисля за него.

— Добре.

Тя бутна чинията си настрана и обхвана с две ръце чашата си.

— Попитай го дали иска да ида да го видя.

— А ти самата искаш ли? — попита Адам, без да може да скрие изненадата си.

— Нещо ми подсказва, че трябва да го направя. Не съм го виждала от много години.

— Ще го попитам.

— И не споменавай за Джо Линкълн, чу ли, Адам? Никога не съм признавала на баща ми какво съм видяла и сега той ще ме намрази, че съм ти казала.

— Никога ли не си говорила със Сам за убийствата?

— Никога. Наоколо всички знаеха. С Еди растяхме и го носехме като товар вътре в себе си, но, честно казано, Адам, за съседите това не беше нещо важно. Баща ми бе убил един чернокож. Беше през петдесета година, и то в Мисисипи. Никога не сме говорили за това вкъщи.

— Значи Сам ще си иде в гроба, без да му се припомни за убийството?

— Какво ще постигнеш, ако го направиш? Минали са четири десетилетия.

— Не знам. Може би ще каже, че съжалява.

— На теб ли? Ще ти се извини и нещата ще се оправят, така ли? Хайде, Адам, ти си млад и не разбираш. Остави нещата както са. Не причинявай повече болка на стареца. Точно сега ти си единственият светъл лъч в нещастния му живот.

— Добре, добре.

— Нямаш право да го притискаш с историята на Джо Линкълн.

— Вярно. Няма да го направя, обещавам ти.

Тя впери в него кръвясалите си очи, докато той не извърна поглед към телевизора. После се извини набързо и изчезна. Адам чу вратата на банята да се затваря и заключва. Той мина по килима и застана в антрето. Чу я да кашля и повръща. После пусна водата, а той изтича горе в стаята си да вземе душ и да се облече.

В десет сутринта Адам вече бе написал обжалването до Апелативния съд в Пета област в Ню Орлиънс. Съдия Слатъри бе изпратил по факса копие от своето решение до секретаря в Пети областен съд, а Адам изпрати своята молба веднага след като пристигна в кантората.