Джон Гришам - Камерата

— Какво е това? — попита той.

— За мене само две — отвърна тя. — Нервите ми са разбити. Но не ме оставяй да изпия повече от две, чуваш ли? Само две.

— Мисля, че не трябва да пиеш, Лий.

— Всичко е наред — тръсна глава тя. После надигна бутилката.

Адам отказа да пие и подкара колата. Тя пресуши двете бутилки за петнайсет минути и заспа. Адам остави другите бири на задната седалка и се съсредоточи върху пътя.

Изведнъж му се прииска да напусне Мисисипи. Къде бяха светлините на Мемфис?

Точно преди една седмица се бе събудил с ужасно главоболие и гадене и му се бе наложило да гледа мазния бекон и яйца на Айрини Летнър. През последните седем дни бе ходил в кабинета на съдия Слатъри, до Чикаго, Гринвил, окръг Форд, и в Парчман. Срещал се бе с губернатора и с главния прокурор. Не бе разговарял с клиента си цели шест дни.

Да върви по дяволите този клиент. Адам седна на терасата да наблюдава движението по реката и пи кафе без кофеин до два часа сутринта. Би комари и се мъчи да прогони натрапчивата картина — Куинс Линкълн пищи, вкопчен в тялото на баща си, а Сам Кейхол стои на верандата и се любува на деянието си. Чуваше приглушения смях на Сам и приятелите му, докато Руби Линкълн и децата й коленичат около трупа, а после го отнасят през двора до дървото. Виждаше Сам на моравата пред къщата с двете пушки в ръце да обяснява на шерифа точно как откаченият негър се е готвел да го убие и как той е действал разумно и при самозащита. Естествено, шерифът бързо е схванал гледната точка на Сам. Чуваше шепота на изтерзаните деца, Еди и Лий, които се самообвиняват и мъчат да преодолеят ужаса. И проклинаше обществото, което с такава лекота оставяше ненаказано насилието срещу една презряна класа.

Спа неспокойно. В един момент седна на края на леглото и си каза, че Сам ще си намери друг адвокат, че смъртното наказание всъщност може би е подходящо за някои хора и особено за дядо му и че той ще се върне веднага в Чикаго и отново ще си промени името. Но и този полусън отмина и когато се събуди за последен път, слънчевите лъчи се процеждаха през щорите и хвърляха прави светли линии върху леглото му. В продължение на половин час разглеждаше тавана и гипсовите корнизи, мислейки за пътуването до Клантън. Днес щеше да стане късно и щеше да прегледа дебелия неделен вестник, пиейки силното кафе при леля си. Щеше да отиде в кантората по-късно следобед. Клиентът му имаше пред себе си седемнайсет дни живот.

У дома Лий бе пресушила трета бира и носле си бе легнала. Адам я бе наблюдавал внимателно, почти сигурен, че ще се отдаде на запой или ще изпадне в алкохолно вцепенение. Но тя бе много мълчалива и кротка и през нощта той не бе чул нищо.

Адам взе душ, не се избръсна и отиде в кухнята, където го очакваше изстинало кафе. Лий отдавна бе станала. Той я извика, после отиде до спалнята й. Бързо провери на терасата, после в целия апартамент. Нямаше я. Неделният вестник бе сгънат прегледно върху малката масичка в кабинета.

Той си приготви ново кафе и препечен хляб и занесе закуската си на терасата. Наближаваше девет и трийсет. За щастие небето бе облачно и горещината не бе непоносима. Денят се очертаваше подходящ за работа. Той зачете първата страница на вестника.

Може да е изтичала до магазина. Или е на църква. Още не бяха започнали да си оставят бележки. Но Лий не бе споменала, че ще излиза тази сутрин.

Изяде едно парче препечен хляб, намазан с ягодов конфитюр, и изведнъж загуби апетит. На първата страница на вестника отново бе публикувана статия за Сам Кейхол със същата снимка от преди десет години. Беше клюкарско резюме на събитията през изминалата седмица с хронологична таблица на по-важните дати от историята на делото. Красноречива въпросителна се мъдреше до датата 8 август, 1990 г. Ще се състои ли екзекуцията тогава? Очевидно редакторите на вестника бяха осигурили неограничено място за материалите на Тод Маркс, тъй като в този нямаше почти нищо ново. Обезпокоителни бяха само няколко цитати от професор по право в университета Оул Мис, експерт по конституционни въпроси, който бе работил по много дела със смъртни присъди. Ученият професор щедро предлагаше мнението си, подтекстът на което беше, че Сам няма шанс. Бе проучил подробно делото, а и всъщност го бе следил от много години. Смяташе, че Сам няма никакви шансове. Обясняваше, че при много смъртни присъди понякога могат да се извършат чудеса в последния момент, тъй като обикновено затворникът страда от посредствеността на защитника дори по време на обжалванията. В такива случаи някой експерт, като него например, често може да направи фокуси, просто защото е умен и способен да развие аргументи, които остават незабелязани за по-бедните юридически умове. За съжаление случая на Сам бил различен, тъй като той бил защитаван компетентно от някои много добри адвокати от Чикаго.