Джон Гришам - Камерата

В колата стана горещо и Адам отвори вратата.

— Искам да поразгледам наоколо — каза той и слезе. Избираха внимателно къде да стъпят по чакълестата алея, осеяна с дълбоки, пълни с вода дупки. Те спряха на предната веранда и хвърлиха поглед към прогнилите дъски.

— Няма да влизам там — каза твърдо тя и пусна ръката му. Адам погледна разпадащата се веранда и реши да не се качва на нея. Заобиколи покрай предната част на къщата с изпочупени прозорци и пълзящи вътре лози. Продължи по пътеката, която заобикаляше къщата, а Лий го следваше отзад.

Задният двор бе в сянката на огромни дъбове и клен, а там, където не достигаше слънчев лъч, земята бе гола. Следваха около двеста метра лек наклон до една горичка. В далечината се виждаха огромни дървета.

Тя го хвана отново за ръка. Стигнаха до барака, която бе в много по-добро състояние, отколкото самата къща. До нея се издигаше високо дърво.

— Това беше моето дърво — каза тя, като погледна към клоните. — Моят орех. — Гласът й леко потрепера.

— Колко е голям!

— Чудесен е за катерене. Прекарвах часове на него, люлеех крака, подпряла брадичка в някой клон. През пролетта и лятото се катерех почти до половината и никой не можеше да ме види. Там горе бе моят малък свят.

Тя изведнъж затвори очи и закри уста с ръка. Раменете й се тресяха. Адам я прегърна и се помъчи да измисли какво да каже.

— Ето тук се случи — каза тя след малко. Прехапа устни и преглътна сълзите си. Адам мълчеше.

— Веднъж ме помоли да ти разкажа някаква семейна история — каза тя глухо и изтри лицето си с длани. — Ето, ще ти разкажа как татко уби един чернокож. — Кимна към къщата. Ръцете й трепереха и тя ги пъхна в джобовете си.

Гледаха къщата и мълчаха. Единствената врата отзад водеше към малка правоъгълна веранда с перила. Наоколо бе тихо, само лекият бриз шумолеше в листата над а тях. Нямаше никакви други звуци.

Тя си пое дълбоко дъх и каза:

— Казваше се Джо Линкълн и живееше със семейството си ей там, долу, в края на пътя. — Посочи към черния път, виещ се покрай полето и изчезващ в гората.

— Имаше около десетина деца.

— Куинс Линкълн ли? — попита Адам.

— Да. Откъде знаеш за него?

— Сам го спомена онзи ден, когато говорехме за Еди. Каза, че Куинс и Еди са били добри приятели като деца.

— Не е споменал за бащата на Куинс, нали?

— Не.

— Знаех си. Джо беше наш работник, а семейството му живееше в една барака, също наша собственост. Той беше добър човек с голямо семейство и подобно на повечето чернокожи по онова време едва свързваше двата края. Познавах две от дъщерите му, но не бяхме приятелки както Куинс и Еди. Един ден момчетата си играеха на двора, беше лято и бяхме във ваканция. За почнаха да се карат за някаква малка играчка, май че беше някакъв оловен войник, и Еди обвини Куинс, че го е откраднал. Момчешка работа, нали разбираш? Мисля, че бяха осем-деветгодишни. Татко случайно мина покрай тях, а Еди изтича и му каза, че Куинс му е откраднал играчката. Куинс категорично отрече. И двете момчета бяха ядосани и готови да се разплачат. Сам, както можеше да се очаква, побесня, започна да ругае Куинс, да го нарича с всякакви обидни имена — „крадлив малък черньо“, „жалко черно копеле“, какво ли не. Сам поиска играчката и Куинс се разплака. Продължаваше да повтаря, че не я е взел, а Еди твърдеше обратното. Сам сграбчи момчето, разтърси го силно и започна да го налага отзад. Крещеше, викаше и ругаеше, а Куинс плачеше и го молеше да спре. Така те обиколиха няколко пъти двора. Сам все го разтърсваше и удряше. Най-накрая Куинс се отскубна и избяга. Еди се втурна в нашата къща, а татко го последва вътре. Миг по-късно Сам излезе ей от онази врата там, с бастун в ръка, който внимателно положи на верандата. Седна на стъпалата и зачака търпеливо. Пушеше цигара и наблюдаваше черния път. Къщата на семейство Линкълн не беше далеч, и, разбира се, след няколко минути иззад дърветата изскочи тичащият Джо с Куинс след него. Когато се приближи до къщата, той видя, че татко го чака, и забави ход. Татко изкрещя през рамо: „Еди, ела тук да гледаш как ще наложа тоя негър!“

Лий тръгна бавно към къщата, после спря на около метър от верандата.

— Щом Джо стигна ей тук, той спря и погледна Сам. Каза нещо от рода на „Куинс вика, че си го ударил, мистър Сам“. При което баща ми отвърна: „Куинс е малък крадлив негър, Джо. Трябва да наумиш децата си да не крадат.“ Започнаха да спорят и стана ясно, че ще има бой. Сам скочи долу и го удари пръв. Паднаха и се затъркаляха по земята, точно тук. Джо беше с няколко години по-млад и по-силен, но татко беше толкова вбесен и озлобен, че боят стана почти равностоен. Удряха се по лицата, ругаеха и се ритаха като животни. — Тя млъкна и огледа двора, после посочи към задната врата. — По някое време Еди излезе на верандата да гледа. Куинс стоеше наблизо и викаше нещо на баща си. Сам се хвърли към верандата, сграбчи бастуна и нещата излязоха от контрол. Удряше Джо по лицето и по главата, докато Джо падна на колене. Тогава започна да го удря в стомаха и слабините. Джо се обърна към Куинс и му изкрещя да изтича да му донесе пушката. Куинс хукна. Сам спря да го удря, обърна се към Еди и изкрещя да му донесе пушката. Еди се вцепени на мястото си, а татко отново му извика. Джо бе на земята на четири крака и се опитваше да се изправи, но Сам отново го удари и го повали. Еди влезе вътре, а Сам се качи на верандата. Еди се върна след секунди с пушката, а татко го накара да влезе вътре. Вратата се затвори.