Джон Гришам - Камерата

— Защото не искаше. Когато разбра, че скоро ще умре, тя определи мястото. Никога не се бе смятала за член на семейство Кейхол. Тя си остана от семейство Гейтс.

— Умна жена.

Лий отскубна шепа плевели от гроба на баба си и погали с пръсти името Лидия Нюсъм Кейхол, която бе умряла през шейсет и първа на седемдесет и две години.

— Спомням си я добре — каза Лий и коленичи в тревата. — Беше добра християнка. Щеше да се обърне в гроба, ако знаеше, че третият й син е в Отделението за осъдени на смърт.

— Ами той? — попита Адам и посочи към гроба на съпруга на Лидия, Натаниъл Лукас Кейхол, умрял през петдесет и втора на шейсет и четири години. Изражение то на обич изчезна от лицето на Лий.

— Лош старец — каза тя. — Сигурна съм, че щеше да се гордее със Сам. Нат, както го наричаха, бе убит на едно погребение.

— На погребение ли?

— Да. По традиция погребенията бяха важно събитие тук. Предшестваха се от дълги бдения, много посещения, ядене и пиене. Селският живот на юг е труден и погребенията често се превръщат в пиянски свади. Нат бил много свадлив и след погребението започнал разправия точно с когото не трябвало. Пребили го до смърт с дървена тояга.

— А Сам къде е бил?

— И той е участвал. И него го били, но оживял. Бях малка, ала си спомням погребението на Нат. Сам беше в болница и не можа да дойде.

— Последва ли отмъщение?

— Разбира се.

— Как?

— Нищо не можа да се докаже, но няколко години по-късно двамата мъже, които бяха пребили Нат, излязоха от затвора. Появиха се за малко тук и изчезнаха. Тялото на единия бе намерено след няколко месеца в съседна къща в окръг Милбърн. Пребит, разбира се, другият така и не бе открит. Полицаите разпитваха Сам и братята му, но нямаше никакви доказателства.

— Мислиш ли, че той го е направил?

— Естествено. По онова време никой не се забъркваше с хора от семейство Кейхол. Знаеха ги като смахнати и много проклети.

Излязоха от семейното гробище и продължиха надолу по пътеката.

— Така че, Адам, пред нас стои въпросът къде да погребем Сам.

— Мисля, че би трябвало да го погребем ей там, при чернокожите. Точно това заслужава.

— А защо мислиш, че те ще се съгласят?

— Уместен въпрос.

— Не, сериозно.

— Със Сам не сме стигнали още до това.

— Мислиш ли, че ще иска да бъде погребан тук? В окръг Форд?

— Не знам. Не сме го обсъждали по понятни причини. Все още има надежда.

— Колко?

— Съвсем малка, но достатъчна, за да се борим.

Излязоха от гробището и тръгнаха по една спокойна улица с разнебитени тротоари и стари дъбове. Къщите бяха стари и добре боядисани, с дълги веранди и котки, налягали на предните стълби. Наоколо профучаваха деца на колела и скейтбордове, старци се люлееха на люлките на верандите и им помахваха за поздрав.

— Тук съм играла като малка, Адам — каза Лий. Докато вървяха напосоки, ръцете й бяха пъхнати дълбоко в джобовете, а очите й се пълнеха с влага от едновременно тъжните и приятни спомени. Гледаше всяка къща, сякаш бе живяла там като дете, помнеше малките си приятелки, веселия кикот, глупавите игри и сериозните кавги на десетгодишните.

— Бяха ли щастливи ония години? — попита Адам.

— Не знам. Никога не сме живели в града и затова ни знаеха като селските деца. Винаги съм мечтала да живея в една от тези къщи, с приятели наоколо и магазини през няколко къщи. Градските деца се смятаха за нещо повече от нас, но това не беше проблем. Най-добрите ми приятелки живееха тук, така че доста време съм прекарала в игри и катерене по дърветата из тези улици. Мисля, че беше хубаво време. Но спомените от нашата къща не са приятни.

— Заради Сам ли?

Възрастна жена с рокля на цветя и голяма сламена шапка метеше стълбите пред къщата си. Тя ги попоглеждаше, после се изправи и впери очи в тях. Лий забави ход и спря близо до алеята пред къщата. Гледаше старата жена, а тя пък нея.

— Добро утро, мисис Лангстън — провлече глас любезно Лий.

Мисис Лангстън стисна дръжката на метлата, изправи гръб и продължи да гледа мълчаливо. — Аз съм Лий Кейхол. Помните ли ме? — продължи леля му.

При произнасянето на името Кейхол Адам се озърна да не би някой друг да го е чул. Щеше да се смути, ако това име стигне до други уши. Дори мисис Лангстън да помнеше Лий, тя не го показа. Кимна учтиво, съвсем бегло, доста странно, сякаш казваше: „Добро утро, а сега си продължавайте по пътя.“

— Радвам се, че ви виждам отново — каза Лий и се отдалечи.

Мисис Лангстън изприпка нагоре по стълбите и изчезна вътре.