Джон Гришам - Камерата

Адам помнеше процеса. Беше първа година студент в Пепърдайн и го бе следил в пресата, тъй като се провеждаше в родния му град.

Когато Лий била дете, нямало много забавления и съдебната зала винаги била претъпкана по време на съдебни процеси. Веднъж Сам ги довел с Еди на процес на човек, обвинен в убийството на ловджийско куче. Осъдили го на една година затвор. Окръгът се разделил на две — градските жители били против наказателната присъда за такова незначително престъпление, докато за селяните, които много ценели ловните кучета, тя се сторила лека. Сам бил доволен, че все пак онзи бил осъден.

Сега Лий искаше да покаже нещо на племенника си. Заобиколиха сградата на съда и се приближиха към задната врата, където имаше две чешми на трийсетина метра една от друга. И двете не се използваха от години. Едната бе за бели, а другата за чернокожи. Тя помнеше историята на Роузия Алфи Гейтуд, известна като мис Али, която бе първата чернокожа, пила вода от чешмата за бели и отървала се, без да й сторят нищо. Скоро след това чешмите бяха спрени.

Намериха маса в едно претъпкано кафене в западния край на площада. Тя му разказа много приятни и повечето смешни случки, докато ядяха сандвичи и пържени картофи. Не сваляше черните очила, а Адам забеляза, че непрекъснато наблюдава хората наоколо.

След като обядваха, отново се разходиха из гробището и после напуснаха Клантън. Адам караше, а Лий му показваше пътя, докато излязоха на по-широко шосе и минаха покрай малки, спретнати ферми и крави, които пасяха край хълмовете. От време на време срещаха захвърлени ремаркета и коли. Минаха и покрай порутени бараки, в които все още живееха бедни чернокожи. Въпреки това в по-голямата си част хълмистата местност бе красива, а денят — прекрасен.

Лий му посочи да свърне по един по-тесен, павиран Път, който навлизаше в горска местност. Най-накрая спряха пред изоставена бяла дървена къща с прераснали плевели на верандата. Бръшлянът скриваше прозорците. Беше на около петдесет метра от пътя, а покритата с чакъл алея към нея бе наводнена и непроходима. Моравата отпред бе обрасла с магарешки тръни и висока трева. Пощенската кутия едва се виждаше от канавката до пътя.

— Имението на семейство Кейхол — промълви тя. Дълго седяха в колата и гледаха към малката тъжна къща.

— Какво стана с нея? — попита най-накрая Адам.

— О, беше хубава къща, въпреки че не й провървя много. Не случи с добри хора. — Тя бавно свали очилата и изтри очите си. — Живях тук осемнайсет години и горях от нетърпение да я напусна.

— Защо е изоставена?

Тя пое дълбоко въздух и се опита да възстанови историята.

— Мисля, че бе изплатена отдавна, но татко я ипотекира, за да плати на адвокатите за последното дело. Той, разбира се, никога не се завърна тук и в един момент банката я взе. Към нея има земя, около осемдесет акра, и всичко отиде на вятъра. Не съм се връщала, откакто му я отнеха. Помолих Фелпс да я купи, но той отказа. Не можех да го виня. Всъщност аз самата не исках да я притежавам. По-късно научих от приятели, че различни хора са я наемали няколко пъти, но явно най-накрая е била изоставена. Дори не знаех, че още съществува.

— Какво стана с личните вещи?

— В деня преди запечатването от банката ми позволиха да вляза и да прибера всичко в кашони. Запазих някои неща — фотоалбуми, годишници, една Библия, някои от нещата на мама. В Мемфис са.

— Бих искал да ги видя.

— От мебелите нямаше нищо свястно. Майка ми беше мъртва, брат ми току-що се бе самоубил, а баща ми бе изпратен в Отделението за осъдени на смърт. Нямах никакво настроение да пазя много неща за спомен. Беше ужасно — обикалях из мръсната малка къща и да се опитвах да събера предмети, които някой ден можеха да ме накарат да се усмихна. Ей богу, искаше ми се да изгоря всичко. И почти го направих.

— Шегуваш се.

— Напротив. След като прекарах няколко часа тук, реших просто да подпаля проклетата къща и всичко в нея. Това не е рядко явление тук, нали? Намерих един стар фенер с малко останал керосин, поставих го върху кухненската маса и разговарях с него, докато тъпчех нещата в кашоните. Щеше да стане много лесно.

— Защо не го направи?

— Не знам. Искаше ми се да събера смелост да го сторя, но помня, че се уплаших заради запечатването от банката, а и подпалването е престъпление, нали? Спомням си, че се смях при мисълта да попадна в затвора, където ще бъда заедно със Сам. Затова не драснах клечката. Изплаших се, че ще си имам неприятности и ще ме приберат.