Джон Гришам - Камерата

Отдъхна си за миг в плетения стол и опипа с ръка някакъв кабел, сякаш бе дошъл след повикване за услуги. Наоколо не се виждаше никой. Уединението бе много важно за тези богаташи и те плащаха скъпо за него. Всяка малка тераса бе изолирана от следващата с декоративни прегради и пълзящи растения. Ризата му вече бе мокра и залепнала за гърба.

Плъзгащата се стъклена врата от терасата към кухнята бе, разбира се, заключена. Ключалката бе съвсем проста и му отне една минута. Отвори, без да повреди нещо и без да остави следи, после хвърли още един поглед наоколо, преди да влезе. Точно сега идваше трудната част. Предполагаше, че има алармена система на всяка врата и прозорец. Тъй като в апартамента нямаше никой, твърде голяма бе вероятността системата да се задейства. Въпросът бе какъв шум щеше да предизвика отварянето на вратата. Мълчалива тревога ли щеше да има, или щеше да го стресне оглушителният вой на сирена?

Пое въздух и внимателно отвори вратата. Нямаше вой на сирени. Бързо хвърли поглед към монитора над вратата и влезе вътре.

Релето веднага алармира Уилис, надзирателя на входа, който чу остро, но не много силно писукане от екрана на своя монитор. Погледна примигващата червена лампичка на номер седем, апартамента на Лий Бут, и зачака да спре. При мисис Бут алармената инсталация се обаждаше поне два пъти месечно. Също толкова често го правеха и останалите, които охраняваше. Провери в бележника си и видя, че мисис Бут е излязла в девет и петнайсет. Тук обаче понякога оставаха гости, обикновено мъже, а сега племенникът й живееше при нея. Затова Уилис изчака около четирийсет и пет секунди, докато червената лампичка сиря да мига, и се установи на степен „включен“.

Това не бе нормално, но нямаше повод за паника. Тези хора живееха зад ограда и плащаха на денонощна охрана. Затова не се отнасяха сериозно към алармените системи. Той бързо набра номера на мисис Бут, но никой не отговори. Натисна един бутон и включи автоматичното набиране на полицията на номер 911. Отвори чекмеджето с ключовете и взе ключа за номер седем, излезе от кабината и забърза през паркинга към апартамента на мисис Бут. Разкопча кобура си, за да може да грабне пистолета, ако се наложи.

Роли Уедж влезе в кабината и видя отвореното чекмедже. Взе един комплект, надписан „апартамент №7“, с картонче за кода на алармената инсталация и с инструкции. Взе ключовете и картончетата за апартамент №8 и №13, за да заблуди стария Уилис и ченгетата.

Първо отидоха до гробището, за да отдадат почит на мъртвите. То бе разположено върху две хълмчета в покрайнините на Клантън. Едното бе осеяно с тежки надгробни плочи и паметници, където почиваха в мир цели семейства, а имената им бяха издълбани в гранита. На второто хълмче бяха по-новите гробове. С времето сякаш и надгробните паметници в Мисисипи се бяха смалили. Величествени дъбове и брястове засенчваха по-голямата част от гробището. Ниско подрязаната трева и храстите бяха грижливо поддържани. Във всеки ъгъл растяха азалии. Клантън почиташе паметта на мъртвите.

Беше прелестен съботен ден с безоблачно небе и лек бриз, който се бе появил през нощта и бе прогонил влагата. Дъждовете бяха спрели за известно време, а по хълмовете бе избуяла тучна зеленина и диви цветя. Лий коленичи до гроба на майка си и постави малко букетче цветя под надписа с името й. Затвори очи, а Адам стоеше зад нея, впил поглед в гроба. Ана Гейтс Кейхол, 3.IX.1922–18.IX.1977. Умряла е на петдесет и пет, пресметна Адам, а той е бил на тринайсет и все още е живеел в блажено неведение в Южна Калифорния.

Тя бе погребана под единична надгробна плоча и това бе предизвикало известни проблеми. Съпрузите, прекарали целия си живот заедно, се погребваха един до друг, поне в Юга, като първият покойник биваше полаган в едната част под двойната надгробна плоча. При всяко посещение на гроба оцелелият виждаше своето име, предварително издълбано на плочата.

— Татко беше на петдесет и шест, когато мама умря — обясни Лий, хванала Адам за ръка, докато се отдалечаваха от гроба. — Исках да я погреба в гроба, където някой ден ще легне и мъжът й, но той отказа. Сигурно е смятал, че му остават още доста години и че може да се ожени повторно.

— Веднъж ти ми спомена, че тя не е харесвала Сам.

— Сигурна съм, че го е обичала по своему, та те са живели заедно почти четирийсет години. Но никога не са били близки. Когато пораснах, разбрах, че тя не обичаше да е близо до него. Понякога ми се доверяваше. Беше обикновено селско момиче, омъжила се млада, родила деца и останала вкъщи да ги гледа. От нея се очаквало да се подчинява на мъжа си. Нещо обичайно за онова време. Мисля, че тя беше много объркан човек.