Джон Гришам - Камерата

Окопити се и завърши спокойно с етически съображения, избягвайки неприличните прояви. Тези правила на поведение адвокатите научаваха в Юридическия факултет и ги цитираха редовно, когато се караха, но избягваха да спазват, когато това им беше угодно.

Роузен свърши и изхвръкна от стаята, като си повтаряше имената на онези, които се бяха осмелили да го съсипят с въпроси. Щом стигнеше до писалището си, щеше да ги запише и един ден щеше да им го върне тъпкано.

Документи, бележници и електронни приспособления изчезнаха от масата, на която останаха само кафето и празните чаши. Председателят призова към гласуване. Роузен получи пет гласа, а Адам — шест и комисията веднага прекрати заседанието, след което всички се разотидоха.

— Шест на пет — повтори Адам и погледна облекчените, но сериозни лица на Гудман и Уайкоф.

— Съкрушителна победа — пошегува се Уайкоф.

— Можеше да бъде и по-лошо — каза Гудман. — Например сега можеше да си без работа.

— Защо не съм луд от щастие? Ами още един глас, и щях вече да бъда история.

— Не съвсем — обясни Уайкоф. — Гласовете бяха преброени преди заседанието. Роузен може би имаше два сигурни гласа, а другите го подкрепяха, защото знаеха, че ще спечелиш. Нямаш представа каква битка се разрази тук снощи. Това довърши Роузен. След три месеца няма да го има.

— Може би дори още по-скоро — добави Гудман. — Той е бита карта. И е дотегнал на всички.

— Включително и на мен.

Уайкоф погледна часовника си. Беше осем и четирийсет и пет, а в девет трябваше да е в съда.

— Виж какво, Адам, трябва да вървя — каза той и закопча сакото си. — Кога се връщаш в Мемфис?

— Би трябвало днес.

— Можем ли да обядваме заедно? Бих искал да поговорим.

— Разбира се.

Той отвори вратата и каза:

— Чудесно. Секретарката ми ще ти позвъни. Трябва да бягам. Довиждане. — И изчезна.

Гудман изведнъж също погледна часовника си. Той бе много по-малко натоварен, отколкото другите адвокати във фирмата, но все пак имаше някакви ангажименти.

— Имам среща в кабинета си. И аз ще дойда на този обяд.

— Един жалък глас — повтори Адам, като гледаше в стената.

— Хайде, Адам. Не беше толкова безнадеждно.

— Така го почувствах.

— Виж какво, трябва да прекараме няколко часа заедно, преди да заминеш. Искам да ми разкажеш за Сам, чу ли? Ще започнем още на обед. — Той отвори вратата и излезе.

Адам седна до масата, клатейки глава.

Ако Бейкър Кули и другите адвокати в мемфиската кантора знаеха нещо за внезапното уволнение на Адам и за отменянето му по-късно, те не го показаха. Държаха се с него по същия начин, тоест стояха си в кабинетите и избягваха да се доближават до неговия кабинет. Не бяха груби, защото в Края на краищата той бе от Чикаго. Усмихваха се, когато се налагаше, и можеха дори да се насилят да поговорят в коридора, ако Адам имаше настроение. Но те бяха юристи с колосани ризи и изнежени ръце, несвикнали с мръсотията, с която се сблъскваше защитата на криминалните престъпници. Не ходеха по затворите да се срещат с клиенти. Работеха главно седнали зад бюрата и около махагоновите заседателни маси. Времето им отиваше в разговори с клиенти, които можеха да си позволят да им платят по неколкостотин долара час за съвет. В останалите свободни минути, когато не разговаряха с клиенти, говореха по телефона или обядваха с други адвокати, банкери и шефове на застрахователни компании.

Вестниците вече бяха публикували достатъчно материали, за да възбудят недоволство. Повечето адвокати се почувстваха неловко, като видяха името на тяхната фирма да се свързва с тип като Сам Кейхол. Не бяха имали никаква представа, че в продължение на много години той е бил представляван от фирмата в Чикаго. Сега приятелите им задаваха въпроси. Други адвокати подмятаха обидни шеги. На чай в градинските клубове съпругите им се чувстваха унизени. Роднините проявяваха внезапен интерес към кариерата им на юристи.

Сам Кейхол и внукът му бързо бяха създали неприятности на хората в мемфиската кантора, но нищо не можеше да се направи.

Адам го чувстваше, но това не го безпокоеше. Работното място беше временно, за още три седмици и нито ден повече. В петък сутринта той слезе от асансьора, без да поздрави служителката на пропуска, която изведнъж се зае да подрежда списания. Заговори секретарката си, млада жена на име Дарлийн, а тя му предаде съобщение от Тод Маркс от „Мемфис Прес“.

Взе розовото листче и го хвърли в кошчето в кабинета си. Остави палтото си на закачалката и започна да покрива масата с бележките, които си бе водил по време на полета до Чикаго и обратно, с пледоарии от архивите на Гудман и десетки копия от неотдавнашни решения на Федералния съд.