Александър Солженицин - Един ден на Иван Денисович

— Същият! Същият! — разсърди се латвиецът. — Аз друг не държа. Все един и същ е.

— Добре тогава — съгласи се Шухов. — Натъпчи ми ти сега една чаша, да запуша аз, та може и втора да взема.

Затуй каза натъпчи , защото оня все рехаво го насипва.

Измъкна латвиецът изпод възглавницата друга кесия, по-тумбеста от първата, и чашата от шкафчето си извади. Чашата, макар и пластмасова, ама Шухов я е мерил, колкото водна събира.

Сипва.

— Че ти го понатъпчи бе, понатъпчи го! — вика му Шухов и сам посяга да тъпче с пръст.

— Аз знае, знае! — дръпва сърдито чашата латвиецът и тъпче, ама лекичко. И пак сипва.

А Шухов в туй време си разкопчава памуклийката и напипва отвътре във ватата под хастара само нему знайната хартийка. Претърколи я, претърколи я с две ръце по ватата към малката дупчица, съвсем на друго място пробита и с две кончета едва-едва хваната. Като я прекара по тая дупчица, скъса с нокти конците, прегъна хартийката още на две по дължината (тя и без туй на дълго е сгъната) и я изкара през дупчицата. Две рубли. Старички, мекички.

А в стаята крещят:

— Как не, ще ви се смили оня с мустаците. Той на брата си роден не вярва, та на вас ли, абдалите!

Едно му е хубавото на каторжния лагер — туй дето е от свободно по-свободно. В Уст-Ижменския лагер само да си пошушнал, че навън примерно кибрит няма, и хайде, новият десетак не ти мърда. А тук — викай чак от горния нар, каквото си щеш викай — портаджиите затова не клепат, ченгетата са вдигнали ръце. Само че време няма тук за много приказки…

— Ех, рехавичко го сипеш — оплаква се Шухов.

— На бе, на! — сложи оня още една щипка отгоре.

Шухов измъкна от скришния си джоб своята си кесия и пресипа в нея тютюна от чашата.

— Хайде — реши се той, не му се щеше първата, сладката цип арка да пуши надве-натри. — Тъпчи втора. То се е видяло.

Попрепира се още малко и си пресипа и втората чаша. Даде двете рубли, кимва на латвиеца и излезе.

И щом излезе навън, хайде пак бегом, бегом в своята бараха, че да не изтърве Цезар, като се върне с колета.

Но Цезар вече си седеше на долния нар и се любуваше на пратката. Каквото беше донесъл, наслагал го беше по нара и по шкафчето, само че страницата на Шуховия нар препречваше светлината на лампата, та всичко оставаше в тъмното.

Шухов се наведе, мушна се между леглата на капитана и Цезар, протегна ръка с вечерната хлебна дажба:

— Ето ви хляба, Цезар Маркович.

Не каза: „Получихте ли го, а?“ — щеше да излезе, като да намеква, че щом е пазил ред, сега значи има право на дял. Той и без това си знаеше, че има. Но не беше изгубил човещината дори след осемте години по лагерите и колкото по-нататък отиваше, толкова по-здраво я спазваше.

Ама на очите си да заповяда не можеше. Очите му, ястребовите лагернишки очи, с един поглед обхванаха, плъзнаха се за миг по пръснатия върху нара и шкафчето Цезаров колет и макар хартийките тук-там да не бяха развити, торбички някои да не бяха отворени, с тоя бърз поглед и острия си нос Шухов в миг разузна, че Цезар е получил салам, сгъстено мляко, тлъста пушена риба, сланина, сухари от миризливите, бисквити някакви с друг дъх, захар на бучки към две кила и още нещо, прилично на краве масло, след туй цигари, тютюн за лула и други, и други неща.

И всичкото го разбра само докато казваше:

— Ето ви хляба, Цезар Маркович.

А Цезар, възбуден, разрошен, също като пиян (получи ли колете ядене, всеки такъв става) — махна с ръка на хляба:

— Вземи го за себе си, Иван Денисич!

И чорбата, че отгоре и двеста грама хляб, то си е вече цяла вечеря и, знае се, целият дял на Шухов от Цезаровия колет.

И Шухов на часа, с един замах, си пресече мераците за каквото и да било друго от неизвадените Цезарови храни. Няма по-лошо от това да си настървиш корема и да останеш с пръст в устата.

Ето ти ги четиристотин грама хляб, че и още двеста, че и в дюшека не са по-малко от двеста. И стига. Двеста сега да излапа, утре заран да се натъпче с петстотин и петдесет, че и на работа четиристотин като вземе, кой е като него? А тоя хлебец в дюшека да си стои. Хубаво, че Шухов свари да го зашие — на, в 75-а свили някому хляба от шкафчето, върви сега — оплаквай се, дето си щеш.

Някои си мислят: колетаджията е като брашнен чувал, колетаджия ли е — скуби! Пък то, каквото му дошло с леснина, лесно си и отива. Не да не е било преди получаване и колетаджии да се усукват за една извънредна каша. И фасове да търсят. То на надзирателя, то на бригадира, ами на лекето, дето се разправя с колетите, как да не дадеш? Та нали той другия път тъй ще ти забута колета, че цяла седмица няма да се видиш в списъка. Ами домакина на склада, дето всичките тия продукти се предават, дето още утре, преди развод, и Цезар ще понесе колетчето си в чувалче (и от крадци да го уварди, и от тарашите, пък и заповедта на началника е такава) — нали ако на тоя домакин не му бутнеш, както трябва, той тебе перце по перце ще те ощипе. По цял ден стои там, чумата му недна, с чуждите работи на заключено, върви, та го проверявай! Ами за услуги — ей на, като на Шухов? Ами на баняджията, та по-свястно бельо да ти бутне, и отделно — колкото и да е все да дадеш трябва, а? А бръснарят, дето го бръсне с хартийка (т.е. избърше бръснача на листче, а не на голото си коляно) — много-малко, три-четири цигари все си отиват. Ами в културновъзпитателната част, да му отделят писмата настрана, да не ги забутват. Че ги се доще и да изкръшкаш един ден, в зоната да са полежиш — на доктора трябва да се бутне. Ами съседът ти, дето с теб на едно шкафче се храни, както капитанът с Цезар — как да не му дадеш? Та нали той всеки залък ти брои, колкото и да си дебелоок, няма да устискаш, ще дадеш.