Александър Солженицин - Един ден на Иван Денисович

— По петима заставай, овнешки глави, колко пъти да ви повтарям?! Като му дойде редът, тогава ще ви пусна!

Мярна Шухов край сами площадката сякаш на Сенка Клепшин главата, страшно се зарадва и хайде с лактите, дано си пробие път нататък. Къде ти, човек до човек сили няма, на мож проби.

— Двайсет и седма! — вика Куция. — Минавай!

Юрна се двайсет и седма по стъпалата и право във вратата! А след нея всички се накачулиха и задните пак напират. И Шухов, и той, натиска ли, натиска. Площадката се тресе, лампата над площадката скрибуца.

— Пак ли бе, мърши? — Куция беснее. Че като замлати с тоягата връз плещите, по гърбовете, и ги тръшка, тръшка ги един връз друг.

Пак очисти стъпалата.

Гледа Шухов, отдолу застава до Куция Павло. Той води тук бригадата, Тюрин в тая блъсканица хич не идва да се мърси.

Строй се по пет, сто и четвърта! — вика Павло отгоре. — Па вие се поотдрьпнете, приятелчета!

— Други път ще ти се дръпнат приятелчетата!

— Абе пусни ме бе, главо! Аз съм от тая бригада бе! — тегли се Шухов.

Той да го пусне човекът, ама и него са го стиснали отвсякъде.

Люшка се тълпата, ще се издушат — за чорбицата! За законната чорбица!

Тогава Шухов друго реши: докопа се отляво до пармаклъка, протегна се през дирека, прихвана веднъж, дваж с ръце и увисна, отдели се от земята. Краката му се люшнаха в нечии колене, сръгаха го в ребрата, препсуваха го два-три пъти, ама той вече се измъкна: стои с единия крак на перваза на площадката, до горното стъпало, и чака. Видяха го неговите момчета, подадоха му ръце.

Завеждащият столовата, като си тръгваше, изви врат от входа:

— Куцо, дай още две бригади!

— Сто и четвърта! — вика Куция. — Ами ти къде се завираш бе, мършо? — и с патерицата по врата оня, чуждия.

— Сто и четвърта! — Павло вика и своите пропуска.

— Уфф! — вмъкна се Шухов в столовата. И без да чака, докато Павло да му рече, тръгна за табли, табли свободни да дири.

В столовата както всякога — кълбета пара от вратата, по масите един връз друг насядали, като семки в слънчогледова пита, разкарват се между масите, блъскат се, някои си проправят път с пълна табла. Но Шухов за толкова години му е свикнал на всичко туй, окото му е набито, шари: на, Щ-208 носи на таблата само пет паници, значи — последната табла за бригадата, инак що да не я напълни?

Настигна го и му шепне отзад на ухото:

— Братле! След туй таблата на мен!

— Абе там до прозорчето чака един, обещах му я…

— Майната му, като чака, да не се зазяпва!

Спогодиха се.

Занесе я той до мястото си, разтовари я, хвана Шухов таблата, ама и оня дотърча, на когото било обещано, дръпна другия й край. Пък е по-хилав от Шухов. Лашна го Шухов с таблата, както беше задърпал и той отлетя към дирека, ръцете му се откопчиха. А Шухов — таблата под мишницата и бегом към кухнята.

Павло стои на опашката пред прозорчето, без табла, крив. Зарадва се:

— Иван Денисович! — и предният помощник-бригадир, на 27-а, избутва: — Я варда! Какво само се пречкаш! Не видиш ли, че съм с табла!

А ето ти го и Гопчик, хитрецът му с хитрец, и той табла влачи.

— Заплеснаха се там едни хили се — и аз им я свих!

Добър лагерник ще излезе от Гопчик. Още две-три годинки да се поотрака, да поотрасне — най-малкото хлеборезач ще се нагласи, то си му е писано.

Другата табла Павло даде на Ермолаев, бабачкото сибирец, да я държи (и той в плен бил, и той отнесъл един десетак). Гопчик изпрати, дано намери някоя маса, дето да са на привършване с вечерята. А Шухов подпря таблата си с единия край на прозорчето за раздаване и зачака.

— Сто и четвърта! Павло докладва през прозорчето.

Прозорчетата са всичко пет: три за обща храна, едно за тия, дето по списък се хранят (десетина души язваджии, а по втория начин и цялото счетоводство), и още едно, дето връщат съдините (край това прозорче става бой кой да оближе някоя паница). Прозорчетата са на ниско, едва над кръста. През тях самите готвачи не се виждат, виждат се само ръцете им и черпаците.

Ръцете му на готвача, едни бели, отчувани, пък космати, яки. Не готвач, ами чист боксьор. Взема молив и си отмята по списъка на стената:

— Сто и четвърта — двайсет и четири!

Я, Пантелеев се е домъкнал в столовата. Нищо му няма на него, кучката му недна!

Готвачът хвана големия черпак, има-няма три литра, бръкна в баката и бърка ли, бърка (таз бака пред него тъкмо са я налели, почти догоре е, вдига ли се, вдига парата). После го остави, взе черпака от седемстотин и петдесет грама и захвана да загребва, ама не го топи целия.