Александър Солженицин - Един ден на Иван Денисович

Сега го разгледа Шухов отблизо. Сред превитите лагернишки гърбини, неговият гръб си личеше, че е изправен и през масата изглеждаше като да е подложил нещо на пейката отдолу си. На голата му глава отдавна нямаше нищо за стригане — косата му, всичката, беше окапала от много добруване. Очите на стареца не шареха насам-натам по столовата, ами бяха неподвижно втренчени над Шухов в нещо си свое. Той отмерено сърбаше голата си чорба с дървена нащърбена лъжица, но не навираше глава в паницата като всички, а високо поднасяше лъжицата към устата ся. Зъби нямаше ни отгоре, ни отдолу — нито един: кокаленнте му ченета дъвчеха хляба вместо зъби. Лицето му беше до немай-къде изпосталяло, ама не личеше като да е на грохнал с единия крак в гроба инвалид, ами като от чер камък дялано стоеше. И по ръцете, големи, целите напукани и почернели, се виждаше, че комай не му се беше случвало през всичките тия години да клинчи по канцелариите. Има си го у нето това. Да не се превие: тристате си грама не ги слага като всички на мръсната маса по рязлятото, ами върху прана кърпила.

Шухов обаче нямаше време дълго да го разглежда. Като свърши яденето, като си облиза лъжицата и я пъхна във валетата, нахлупи шапка, стана, взе хляба — своя и на Цезар, и излезе. Изходът на столовата беше през другата площадка; и там двама дневални стояха, дето само това им беше работата — да махат куката, да пускат хората и пак куката да закачат.

Излезе Шухов с натъпкан корем, от себе си доволен, и реши той, че макар отбоят да наближава, ще вземе да отърчи до латвиеца. И без да отнася хляба в девета, с големи крачки запраши към седма барака.

Месечината беше къде-къде отскочила и стои на небето като изрязана, чиста, бяла. Небето от ясно по-ясно. И звезди тук-там, най-ярките. Но да зяпа по небето Шухов нямаше никакво време. Едно знаеше той — студът не намалява. Някой от волнонаемните чул да съобщават: вечерта чакат трийсет градуса, заранта към четирийсет.

Чуваше се нейде отдалеко: трактор бучи в селището, а откъм шосето току прискърцва екскаватор. И от всеки чифт валенки, дето в лагера ходят насам-натам или притичват — скърцане.

А вятър нямаше.

Тютюнът щеше да го купи Шухов, както го беше купувал и по-рано — рубла за чаша, макар навън такава чаша да струваше рубли, а според сорта и по-скъпо. В каторжния лагер всички цени си бяха свои, такива, каквито нийде ги нямаше, защото тук не можеше да се държат пари, малко кой ги имаше, и много скъпи бяха. За работата в тоя лагер не плащаха пукната пара (в Уст-Ижма поне трийсет рубли на месеца получаваше Шухов). А ако домашните изпратеха някому по пощата, тия пари все едно не ги даваха, ами си ги записваха на сметка. По сметка веднъж на месеца можеше да се купува в лавката тоалетен сапун, мухлясали курабии, цигари „Прима“. Ама харесва ли ти стоката, не ти ли харесва — за колкото си писал заявление до началника, за толкова вземай. Не вземаш ли — все едно, парите са ти отишли, вече са изписани.

На Шухов пари му падаха само от частното бачкане: терлици да ушиеш с парцали на някого — две рубли, памуклийка да закърпиш — как се спогодите.

Седма барака не е като девета, не е на две големи половини. Седма барака има дълъг коридор, десет врати и във всяка стая бригада, наблъскани са по седем четворни нара по на два ката в стая. Е, и кабинки — за парашите и за старшия на бараката. А в отделна кабинка художниците живеят.

Влезе Шухов в стаята, дето беше неговият латвиец. Лежи латвиецът на долния нар, вирнал си краката нагоре, на напречника, и си бъбри нещо по латвийски със съседа.

Седна край него Шухов. Здравейте, значи. Здравейте, оня не си и спуща краката. Стаята мъничка, отвред почват да слухтят — кой е дошъл, защо е дошъл. И двамата го разбират това, та Шухов седи и си кара неговата си: как сте, значи? Ами, горе-долу. Студено е днеска. Да.

Изчака Шухов, докато всички пак си подхванат своите си приказки (за войната в Корея се препират: дали като са се вмесили китайците, ще стане световна война, или не), наведе се към латвиеца:

— Тютюн има ли?

— Има.

— Я да го вида.

Латвиецът свали крака от напречника, спусна ги в пътеката, понадигна се. Стиснат си е тоя латвиец, като пълни чашата, цял трепери, страх го е да не насипе за една цигарка повече.

Показа на Шухов кесията, охлаби връвта.

Взема Шухов една щипка на дланта си, гледа: същият като миналия път, кафеникав и пак тъй рязан. Към носа си го доближи — помириса го, същият е. Ама на него му рече:

— Май не ще да е от същия.