Александър Солженицин: Един ден на Иван Денисович

— Пишат ги! — уверено отвърна Тюрин.

— Да са предадени вече трябваше.

— На моите граматиката им куца, не е лесна работа. (Това за Цезар и капитана. Бива си го бригадира, все ще намери какво да каже.) Писалки няма, мастило няма.

— Трябва да има!

— Свиват ги!

— Хм, бригадире, опичай си ума, ако много приказваш, и тебе ще вкарам! — беззлобно се закани Курносенки. — Утре сутрин преди развода обяснителните да са в надзирателската и да се посочи, че непозволените неща са предадени в склада за личните вещи. Ясно ли е?

— Ясно.

(„Размина му се на капитана!“ — помисли си Шухов. А самият капитан нищичко не чува, похапва си саламец и ги реди едни сладки, пресладки.)

— Сега другоо — каза надзирателят. — Щъ-триста и единайсет — имаш ли такъв?

— Трябва по списъка да се види — усуква го бригадирът. — Мигар можеш ги запомни номерата му кучешки? (Разтака той, иска поне за през нощта да отърве Буйновски, да го проточи до проверката.)

— Имаш ли Буйновски?

— А? Аз! — обади се капитанът отдолу, под Шуховото легло.

Тъй е то, бързата въшка първа пада в огъня.

— Ти ли? Да, правилно. Щъ-триста и единайсет. Стягай се.

— Къ-де?

— Ти си знаеш.

Въздъхна само капитанът и изпъшка. По-леко ще му е било сигур в тъмна нощ да тръгва с ескадрата си миноносци в бурното море, отколкото сега от сладките приказки в ледения карцер.

— Колко дена поне? — със свито гърло попита той.

— Десет. Хайде, давай, давай, по-бързо!

И в тоя момент се развикаха дневалните:

— Проверка! Проверка! Излизай за проверка!

Значи надзирателят, който е пратен за проверката, е вече в бараката.

Огледа се капитанът — да взема ли ватенката? Все едно, ще му я смъкнат там, по памуклийка само ще го оставят. Излиза, трябва да върви, както си е. Надявал се беше той, че Волковой ще забрави (а Волковой никому нищо не прощава), и не се беше подготвил, дори тютюнец в памуклийката не беше скрил. А в ръка да го понесе — загубена работа. На тараша веднага ще му го вземат. Все пак, докато си слагаше шапката.

Все пак, докато си слагаше шапката, Цезар му бутна няколко цигари.

— Е, прощавайте, братлета — безпомощно кимна капитан втори ранг към 104-а бригада и тръгна подир надзирателя.

Обадиха се няколко гласа — кой дръж се, кой кураж, какво ли да му кажеш? Те са го зидали тоя карцер, знае 104-а: стените там са каменни, подът циментов, прозорец никакъв няма, печката палят колкото ледът по стените да се поразтопи, та подът да стане на локви. Ще спи на голи дъски, ако останат цели зъбите от тракане пак добре, хляб, триста грама на ден, чорба само на третия, шестия и деветия ден.

Десет дена са това! Десет денонощия тукашен карцер, ако ги лежиш строго и до края — значи за цял живот здравето си да затриеш. Туберкулозата пипваш и вече няма излизане от болниците.

А петнайсет дни строг които са ги изкарвали — те със сигурност си отиват в черната земя.

Докато си в бараката, моли се на бога и гледай да не те пипнат за нещо.

— Излизайте бе, до три ще броя! — старшият на бараката вика. — Който не излезе до три, записвам му номера и на гражданина надзирател го давам.

Не старши на бараката, ами старши мръсник е той. Тъй де, заедно с нас го заключват в бараката за през нощта, а се носи като началство и от никого не се бои. Напротив, от него треперят. Кого ще наклепа пред надзирателите, кого сам ще фрасне по муцуната. Инвалид се води, защото единият му пръст е откъснат при сбиване, а мутрата му — бандитска. Та той си е бандит, параграфът му е криминален, но между другите му лепнали и петдесет и осем — четиринайсетата 9 9 Авторът има предвид алинея 14 от член 58-и отнасящ се за контрареволюционен саботаж. — Б.пр. , затова и в тоя лагер е попаднал.

Като нищо ще те запише на листчето, ще го даде на надзирателя и не ти мърдат две денонощия карцер с извеждане. Та както едва-едва се влачеха към вратата, изведнъж взеха да се трупат, да се блъскат, че и от горните нарове рипат като мечки и всички напират в тясната врата.

Шухов, стиснал свитата вече отдавна жадувана цигарка, пъргаво скочи долу, навря крака във валенките и понечи да тръгне, ама му дожаля за Цезар. Не че пак искаше да изкара нещичко, ами тъй просто от душа го пожали: за много нещо се има Цезар, а в живота хич го няма: като си получил колет, какво толкова ще му се любуваш, влачи го по-скоро в склада още преди проверката. Яденето може и да се поотложи. А сега закъде е с гоя колет? Да помъкне цялото туй торбите на проверка — ще го вдигнат на ура! Петстотин гърла ще зинат да му се смеят. Тук да го остави — току-виж, чопнали го първите, дето ще нахълтат в бараката след проверката. В Уст-Ижма още по-лошо се бяха научили: там още на връщане от работа кримките току ръгнат напред и докато задните влязат, шкафчетата им вече очистени.