Александър Солженицин: Един ден на Иван Денисович

Гледа Шухов — щурка се Цезар — шът-мът, ама късно. Тъпче салама и сланината в пазвата си с тях поне на проверката да излезе, тях да спаси.

Дожаля му на Шухов и го подучи:

— Стой си ги, тука, Цезар Маркович, докато не се ометат всички, затули се в тъмното и чакай, до последния чакай, пък чак когато надзирателят вземе да обикаля наровете с дневалните, по всички дупки да занича, тогаз излизай. Един вид болен! А аз ще изляза пръв и пръв ще се върна. Само така…

И запраши.

Първо, зор докато се провреш, блъска се Шухов (ама цигарата, дето си я беше свил, стиска в шепа). Пък в коридора — общия за двете половини на бараката — и в преддверието никой вече не напира напред. Хитро племе са туй, зековете! — ама са се налепили по стените в две редици отляво и две отдясно и само по средата оставили пътека, колкото за един човек. Върви на студеното, като си глупак, пък ние можем и тук да си постоим. И тъй цял ден студуваме, та и сега ли, десет цели минути да мръзнем. Няма го майстора, байно! Ти пукай днес, ние утре!

Той друг път и Шухов подпира стената. Ама сега крачи ли, крачи, че се и репчи:

— Абе, гяволи, изплашихте ли се? Сибирски студ не сте ли виждали, а? Я марш да се грееш на вълчето слънчице! Дай, дай огън бе, бае!

Запали в преддверието и излезе на площадката. „Вълче слънце“ — тъй викат по тях на месечината. На шега де.

Доста е отскочил месецът! Още толкова и ще иде до най-горе. Небето белее, та чак на зелено избива, звездите ясни, ама редки. Снегът бял блести, на бараките стените и те бели — а лампите като да ги няма.

Хе и край оная барака се е чернала тълпата — излизат, строяват се. И край оттатъшната. И от барака до барака не толкова глъч се носи, колкото снегът скърца.

Долу пред стъпалата са застанали с лице към вратата пет души и още трима подире им. С тия тримата от втората петорка и Шухов се нареди. Като си си похапнал хлебец и така, с цигарката в уста, и тук се ядва. Бива си го тютюнецът, не го е метнал латвиецът — хем силничък, хем миризлив.

Лека-полека и той отстъпва от вратата, две-три петорки са вече подир тяхната. Сега те надават вой, излезлите: какво се тутляват ония гадове в коридора, та не тръгват? Ще мръзнем тук зарад тях.

Нито имат часовници зековете, нито виждат часовник, то и за какво ли им е? На зека едно му трябва да знае — скоро ли ще се става, колко има до развода, до обеда, до отбоя?

Ама пак разправят — вечерната проверка била в девет. Само че не свършва тя в девет никога, мотаят с тая проверка по два, че и по три пъти. Преди десет сън няма. А ставането, викат — в пет било. Не е за чудене, че молдованчето го откърти днес на прибиране от работа. Намери ли зекът къде да се постопли, откъртва го в момента. По цяла седмица се трупа тоя сън недоспан, та ако в неделя не ги засилят на работа, до един спят като заклани по бараките.

Бре, че се юрнаха! Юрнаха се зековете от площадката! То е, щото старшият на бараката и надзирателят са ги подбрали с ритници по задниците. Само така тия зверове!

— А? — реват им първите редици. — Ще маневрирате, гадове? От лайната каймака ще сбирате? Досега да бяхте излезли, откога да са ни преброили.

Изкараха цялата барака навън. Четиристотин човека са в бараката — осемдесет петорки са това. Навървулиха се всички на опашката, отначало по петима, точно, а по-нататък — както дошло.

— Подредете се, задните! — дере се старшият на бараката от стъпалата.

Мож ли ме фана? Не се подреждат, дяволите.

Излезе от вратата и Цезар, едва пристъпя, уж болен де, подире му двамата дневални от оная половина, двамата от тая и един кьопав още! Най-отпред се изтъпаниха, та Шухов остана в третата петорка. А Цезар най-накрая изблъскаха.

И надзирателят излезе на площадката.

— Стррой се по пет! — крещи на опашката, хем пък и гърло има.

— Стррой се по пет! — рече старшият на бараката, гърлото му на тоя още по-голямо.

Не слушат, тяхната мамица!

Че като рипна старшият на бараката от площадката — псувни, бой, бой, псувни!

Ама не посяга на който свари. Само на хрисимите налита.

Подредиха се. Върна се. И заедно с надзирателя:

— Първа! Втора! Трета!…

Която петорка викнат — плюе си на петите — и в бараката. За днес си очистиха сметките с началството!

Очистиха си ги те, ама да не е втората проверка. Тия дембели за пет пари ум нямат и колкото последния говедар не могат да смятат: той е неук човекът, ама си се оправя със стадото — и насън да го бутнеш, си знае телците. Пък тези все уж ги помпат, ама полза никаква.