Александър Солженицин - Един ден на Иван Денисович

Миналата година в лагера ни една сушилня нямаше, нощем всичките валенки в бараките стояха — та и за втора, и за трета, и за четвърта проверка все навън ги изкараха. Че вече не се обличаха, ами право в одеялцата загърнати излизаха. Тази година построиха сушилни, не като за всички да има, ама пак — през два дни, на третия, на всяка бригада се пада да си суши валенките. Та сега другите пъти взеха да ги преброяват в бараката: лашкат ги от едната половина в другата.

Нахълта Шухов вътре, ако и да не беше пръв, поне от първия вперените си очи не сваля. Притича до Цезаровия нар, седна. Изхлузи валенките, покатери се горе и оттам присегна, та на печката ги остави. Тука е, който превари. — И назад, към Цезаровото място. Седи, подвил крак, едното му око в Цезаровата торба, да не я измъкнат изпод възглавницата, другото — да не му съборят валенките тия, дето връхлитат връз печката.

— Ей, не мина без кавга. — Ти бе! Рижият! Да не изкараш някоя валенка по мутрата! Слагай си своите, ама чуждите не барай!

Прииждат, прииждат зековете в бараката. В 20-а, бригада викат:

— Сдавай валенките!

Сега ще ги пуснат от бараката с валенките и ще я заключат. Пък после има да подтичват:

— Гражданино началник! Пуснете ни в бараката!

А надзирателите ще се съберат в щабната и по рабошите ще си оправят сметките — има ли някой да липсва или всички са налице.

Да, ама Шухов днес хич не го е еня за това. Ето ти го и Цезар се носи между наровете.

— Благодаря, Иван Денисич! — Шухов кимна и като катерица за миг се намери горе. Може двестате си грама да дояде, може още една цигарка да си изпуши, може и да спи.

Само че от хубавия ден той повеселя, та чак и нему се ляга.

Колко му е то на Шухов постилането: едно черничко одеялце да смъкне от дюшека и — готово (на чаршаф Шухов не е спал има-няма от четирийсет и първа година, откак не е вкъщи, та дори му е чудно защо пустите му жени си измислят главоболия, чаршафи да си перат), главата на тричавото възглаве, краката в памуклийката, ватенката връз одеялото и:

— Слава тебе, господи, още един ден мина!

Сполай му, дето не спиш в карцера, тук пак се ядва.

Шухов легна с глава към прозореца, а Альошка на същия нар — само една дъска ги дели с него — на другата страна е, та да му пада светлината от крушката. Пак чете евангелието.

Крушката не е далеко от тях, може да се чете и да се шие дори може.

Чу Альошка, че Шухов споменава господа на глас, и се обърна.

— Видите ли, Иван Денисич, душата ви е петимна богу да се помоли. Защо не й давате воля, а?

Попогледна го Шухов. Очите му като свещички две блещукат. Въздъхна.

— Затуй, Альошка, защото молитвите, те са като заявление, или не стига, дето трябва, или „искането се отхвърля“.

Пред щабната барака има четири такива сандъчета, пломбирани, веднъж на месеца ченгето ги изпразва. Мнозина пускат заявление в тия кутии. И чакат, броят дните: подир два месеца, подир месец все ще дойде отговор.

Ама го няма. Или: „отхвърля се“.

— Затуй, Иван Денисич, защото малко се молите вие и лошо, без усърдие, затуй не ви се сбъдват молитвите. Молитвата трябва неотстъпна да бъде! А ако имате вяра и кажете на тая планина — помести се! — ще се помести.

Усмихна се Шухов, още една цигарка си завъртя. Запали от естонеца.

— Какви ги дрънкаш бе, Альошка. Не съм виждал аз планини да се движат. То, правичката да си кажа, и планини не съм виждал, ама нали вие там в Кавказ цял клуб баптисти сте се молили, поне една планина да е тръгнала?

И тяхната е една: молили се хората на бога, кому са пречили? На всички — по двайсет и пет им нанизали, наред. Тъй е дошло сега: по двайсет и пет, на един кантар.

— Ние затуй не се молим, Денисич — поучава го Альошка. Примъква се с евангелието си към Шухов, досами лицето му. — Господ е завещал от всичко земно и тленно само за хляба насъщни да се молим: „Хлеб наш насущний дажд нам днес!“

— Дажбата ще рече, така ли? — пита Шухов.

А Альошка неговата си кара — очите му горят от думи повече, че и ръката му взема, поглажда я.

— Иван Денисич! То да не е да се молиш колет да ти пратят или за една паница чорба повече. Което е стремление за людете, то е долно за бога! За душата си трябва да се молим: да махне господ чернилката от сърцата ни…

— Виж какво ще ти кажа аз. У нас, в Поломенската черква, попът…

— Остави го ти твоя поп! — моли се Альошка, чак челото му се набръчква от болка.

— Не, ама ти чуй да ти кажа. — Шухов се изправи на лакти. — В Поломня, енорията де, по-богат човек от попа няма. На, викат ни, да речем да слагаме покрив, от хората значи по трийсет и пет рубли на ден вземаме, а от попа — стотачка. И хич не му мига окото, дава! Той, тоя поп, поломенският, на три жени в три града издръжка плаща за деца и с четвърта се води. Архиереят, и той е негов човек, маже попът архиерейската лапа, хем дебело я маже. И всички други попове, дето са ги пращали, разговор с никой не ще да дели…