Александър Солженицин - Един ден на Иван Денисович

Тъй че да завиждат онези, на които чуждото яйце все с два жълтъка им се привижда, а Шухов разбира живота и за чуждото не лампи.

В това време той успя да се събуе, покатери се горе, извади парчето ножовка от ръкавицата, огледа го и реши на сутринта да почне да търси някое хубаво камъче и на туй камъче да го наточи за обущарски нож. За три-четири дена и вечер да поработва, екстра ножче ще стане, със закривенко острие ще се получи.

А сега, макар и до заранта само, ножовката трябва да се потули. В своя си нар, под напречната страница ще я завре. И докато капитанът го нямаше долу — няма да му набоклучи в лицето значи — повдигна Шухов откъм главата тежкия си дюшек, набит не с талаш, ами с дървени трици, и взе да завира ножовката.

Видяха го горните му съседи: Альоша баптистът, а през пътеката, на съседния нар — двамата побратими — естонците. Но от тия Шухов не се боеше.

Хлипайки, мина по бараката Фетюков. Прегърбен. По устните му кръв размазана. Пак значи са го били там заради паниците. Никого не поглежда и сълзите си не крие, мина той покрай цялата бригада, качи се горе и завря лице в дюшека.

Като помислиш — жалко за човека. Няма да си изкара присъдата. Не умее той да се постави.

Ей го и капитанът довтаса, весел такъв, носи в канчето чай, истински. В бараката стоят две бъчви чай, ама чай ли е то? Само дето уж е подтоплен и има цвят, а инак си е помия, на престояло, спарено дърво от бъчвата дъха. Този чай е за простите бачкатори. А Буйновски значи е взел от Цезар истински чай, сложил го е в канчето и е отърчал до казана с врялата вода да го попари. Доволен такъв, намества се край шкафчето.

— За една бройка да се попаря под струята! — хвали се. Постла там долу Цезар хартия, реди по нея едно-друго. Шухов пусна дюшека, та да не гледа и да се дразни. Ама пак без него не могат — става Цезар, изправя се на пътеката досами главата му и намига:

— Денисич! Я виж там… десетте дена дай !

Това значи — ножчето им дай, джобното, мъничкото. И такова Шухов има, и него в страницата си го държи. Да си свиеш кутрето, пак по-малко ще дойде туй ножче, пък реже дяволското му, педя сланина. Сам си го направи той него, сам си го издокара и сам си го точи.

Надигна се, извади ножа, даде го. Цезар кимна и се скри долу. Ей го, ножа да вземеш — и от него се припечелва. Нали зарад него можеш да идеш в карцера. Съвсем трябва човещината да си загубиш, та да речеш: дай си ножчето да си нарежем ние салама, пък после ме хвани за средния пръст.

Сега Цезар пак заборчля на Шухов.

Оправи се Шухов с хляба и ножовете, дойде ред да измъкне кесията с тютюна. И най-напред взе от нея една щипка тъкмо колкото му бяха дали назаем, и през пътеката я протегна на естонеца: благодарим, значи.

Естонецът разтегна устни, като да се усмихна, избоботи нещо на съседа си — на побратима си, и свиха те от таз щипка отделна цигарка — да опитат значи бива ли си го Шуховия тютюнец.

Бе не е той по-лош от вашия, пушете, да ви е сладко! Той и Шухов би запушил, ама отвътре му сякаш часовник някакъв щрака, усеща, че ей я де, иде проверката. Сега пък надзирателите току щъкат по бараките, да запушиш сега, трябва в коридора да излизаш, а на Шухов горе на нара като да му е по-топло. Не че е топло в бараката, същият скреж си е по тавана. Нощес ще се мръзне здравата, но засега се трае.

Всичко това си го вършеше Шухов, че и от хлебеца си отщипва, от двестате грама, а без да ще слушаше и приказката на капитана и Цезар, които пиеха чай долу под него.

— Яжте, яжте, капитане, не се стеснявай; е! От пушената риба си вземете, салам вземете.

— Благодаря, вземам.

— Франзела си намажете с масло! Същинска московска франзела.

— Брейй, просто не ми се вярва, че на тоя свят имало и франзели, знаете ли, това внезапно изобилие ми напомня един случай. Отивам аз веднъж в Архангелск…

Двеста гърла вдигаха шум в половината на бараката, но Шухов пак разпозна — като да звъняха по релсата. Ама никой не чува. Забеляза Шухов и друго: влезе в бараката надзирателят Курносенки — съвсем младо момче с румено лице. Носи в ръка хартийка някаква и по това, и по държанието му си личеше, че не е дошъл пушачите да лови, нито на проверка да ги изкарва, ами някого дири.

Курносенки погледна листчето си и запита:

— Къде е сто и четвърта?

— Тук — отговориха му. А естонците скриха цигарата и раз пъдиха дима.

— Де го бригадирът?

— Е? — обажда се Тюрин от нара, приседна, колкото да се каже.

— Написаха ли обяснителни записки, на когото е казано?