Александър Солженицин - Един ден на Иван Денисович

Със заповедта си началникът искаше и последната свобода да им отнеме, ама и неговата не стана, шкембелията му неден!

Срещна Шухов един надзирател по пътя, поповдигна си шапката за всеки случай и се отби в бараката. В бараката шумотевица, някому свили през деня дажбата, крещи на дневалните, дневалните на него. А в ъгъла на 104-а никой няма.

Приберяха ли се вечер в зоната и дюшеците да не са разбишкани, да не е имало тараш в бараката през деня, Шухов го смяташе, че му е провървяло.

Юрна се той към нара си, хем и ватенката си в движение сваля. Хоп, ватенката горе, ръкавиците с ножовката и тях горе, поопипа, поопипа дюшека — сутрешното парче хляб си е на мястото! Добре стори, че го заши.

И бегом навън! Към столовата!

Промъкна се до столовата, не срещна никакъв надзирател. Само зекове вървяха насреща му и се разправяха за дажбите.

Навън става все по-видело от месечината. Лампите навсякъде са помръкнали — от бараките черни сенки. В столовата се влиза през широка площадка на четири стъпала, сега и тази площадка и тя засенена. Но отгоре й се поклаща лампичка, скрибуца на студа. От студа ли, от мръсотията ли — лампичките светят на талази, на талази.

И друга строга заповед беше издал началникът-лагер: бригадите да ходят в столовата под строй по двама, а по-нататък заповедта беше: като стигнат столовата, да не се качват на площадката, ами да се престроят по петима и да чакат, докат дневалният по столова ги пусне.

За туй дневалство по столова като удавен се държеше Куция. Инвалид се беше изкарал с кривия си крак, а инак е як, мръсникът му. Сдобил се беше с брезова патерица и с тая патерица пердашеше от площадката, който не му върви по командата. Ама не когото случи. Окат е Куция и в тъмното по гърба познава — няма да удари този, дето ще му го върне по мутрата. Утрепаните бие. Веднъж и Шухов фрасна.

Само името му е „дневален“. А всъщност — княз! — все с готвачите се води!

Днес, дали щото бригадирите всички по едно време са надошли и ред дълго време са въвеждали, ама са се налепили един връз друг край площадката, а на площадката — Куция, мекерето на Куция и самият завеждащ столовата. Без надзирател се оправят, кучетата му недни.

Завеждащият столовата — една охранена гадина, главата му като тиква, плещите — цял аршин. Тъй е напращял от сила, че върви, сякаш на пружини стъпва, сякаш пружинени крака има, та и ръцете, го речи. Шапката му бяла, ярешка и без номер, никой от волнонаемните с такава шапка няма. И агнешки кожен елек носи, само на този елек на гърдите мъничко номерче, като пощенска марка, колкото за хатър на Волковой, а на гърба си такъв номер няма. Завеждащият столовата никому шапка не клати и от него всички зекове треперят. В една ръка само хиляди живота държи той. Щяха да го бият веднъж, ама всички готвачи наскачаха да го вардят, все отбор побойници.

Лошо ще е, ако 104-а вече е минала. Куцият целия лагер познава по лице и пред завеждащия за нищо на света няма да те пусне в чужда бригада, даже нарочно ще се погаври.

То и зад гърба на Куция през пармаклъка да се провират се е случвало, провирал се е и Шухов, ама днес пред завеждащия не мож се провря — ще те светне по ченето, та пътя за лазарета не мож намери.

Я по-бързо към площадката, сред черните все еднакви ватенки, та дано разбереш в тъмното тук ли е още 104-а.

И тъкмо сега напряха, напънаха бригадите (няма вече накъде — наближава отбоят!), вървят като на щурм, едно, две, три, четвъртото стъпало взеха, ей ги на площадката.

— Стой… рви! — Куция крещи и размахва тоягата връз предните. — Назад! Сега ще строша някому главата!

— Ние какво сме криви? — викат предните. — Отзад блъскат.

То че е отзад, отзад е, вярно, там са бутачите, ама и предните не се опират кой знае колко, правят си сметка дано ги избутат в столовата.

Тогава Куция хвана патерицата си напряко, пред гърдите, като спусната бариера, и връхлетя с все сила връз предните. Че и помощникът, мекерето, и той за патерицата се хванал, та чак и самият завеждащ столовата не го догнуся да си прежали ръцете.

Натиснаха те яката, пък и силата им сила, месо плюскат, надделяха. Събориха отгоре предните върху задните, право връз задните ги повалиха, като снопи.

— Куцо копеле… мамка ти мръсна!… — крещят от тълпата, ама се притулят. И другите мълчешком паднаха и мълчешком се навдигат, хем по-живо, докат не са ти стъпкали.

Очистиха стъпалата. Завеждащият се дръпна назад, а Куция, застанал на горното стъпало и не млъква: