Александър Солженицин - Един ден на Иван Денисович

Но там беше ножовката, парчето лента! Ножовката, дето я прибра днес в работната зона само защото си беше къщовен, и през ум не му минаваше да я прекарва в лагера.

И през ум не му минаваше, ама сега, щом е донесена, жал му е донемайкъде да я хвърли. Нали да я наточи на малко ножче — и за обущарлък става, и при шиене!

Да бе решил да я прекарва, щеше да му измисли как да я скрие. А сега оставаха само два реда отпред и вече първата от тия петорки се отдели и тръгна към тараша.

И трябваше по-бързо от вятъра да решава: или да се затули зад последната петорка и незабелязано да я хвърли на снега (където рано или късно ще я намерят, ама няма да знаят чия е), или да я носи!

За тази ножовка, изкарат ли я нож, можеха като нищо да му лепнат десет денонощия карцер.

Но пък обущарското ножче си беше пари, хляб!

Да я хвърли му се свидеше.

И Шухов я мушна във ватената си ръкавица.

В тоя момент изкомандваха да минава следващата петорка.

И под блесналите лампи оставаха само последните трима: Сенка, Шухов и момъкът от 32-ра бригада, дето беше търчал за молдованчето.

Заради туй, че те бяха трима, а надзирателите стояха, срещу им петима, можеше да се изхитри да избере към кого от двамата десни да тръгне. Шухов избра не младия, червендалестия, а беломустакатия, стария. Старият беше, то се знае, опитен и лесно би я намерил, да поискаше, но тъкмо защото беше стар, на него службата трябва да му се беше втръснала повече от бъзена вода.

А в туй време Шухов двете ръкавици — с ножовката и празната, смъкна от ръцете си, взе ги в едната ръка (тъй че празната щръкна отпред), в същата ръка взе и въженцето, дето се препасваше, разкопча памуклийката до долу, пешовете на ватенката и памуклийката угоднически завърна нагоре (никога не е бил такъв услужлив на тараша, ама сега искаше да покаже, че е като от майка роден — на, гледай ме!) — и след командата приближи беломустакатия.

Беломустакатият надзирател препипа Шухов по страните и по гърба, по джобовете на коляното, отгоре го тупна — нищо няма, помачка с ръце пешовете на памуклийката и ватенката — също няма, и вече като го пропускаше, за всеки случай смачка в ръка и щръкналата ръкавица на Шухов — празната.

Надзирателят стисна ръкавицата, а Шухов отвътре като с клещи да го стегнаха. Още едно такова стискане по втората ръкавица и карцерът с тристате грама хляб дневно и топла храна чак на третия ден не му мърда . Веднага си представи как ще отмалее там, ще омаломощее и сетне трудно ще му бъде да се върне в това стегнато, нито гладно, нито сито състояние, в което е сега.

И тутакси горещо, отдън душа се помоли: „Господи! Спаси ме! Отърви ме от карцера!“

И всички тия мисли му се мярнаха само докато надзирателят стисна първата ръкавица и протегна ръка, за да стисне и втората, задната (той щеше да ги стисне наведнъж с две ръце, ако Шухов беше държал ръкавиците в двете си ръце, а не в едната). Но в тоя миг се чу как старшият на тараша, бързайки по-скоро да се освободи, извика на конвоя:

— Хайде, карай механозавода!

И беломустакатият надзирател, вместо да хване втората ръкавица на Шухов, махна ръка — хайде, минавай. И го остави.

Шухов затича да настигне своите. Те вече бяха навървулени по пет между двата дълги дървени пармаклъка, прилични на пазарско вървило за коне, в които колоната влизаше като в кошара. Тичаше леко, земята не сещаше и поне да се беше помолил втори път, да поблагодари, ама нямаше време, пък и вече мина.

Сега конвоят, дето водеше тяхната колона, целият отстъпи встрани, отваряйки пътя за конвоя на механозавода, и само чакаше началника си. Всичките дърва, които ги бяха хвърлили преди тараша от тяхната колона, конвойните бяха прибрали за себе си, а дървата, взети на самия тараш от надзирателите, бяха струпани накуп край пропуска.

Месечината се изтърколваше все по-нагоре, бялата светла нощ ставаше все по-студена.

Началникът на караула, тръгнал към пропуска да си взема разписката за четиристотин шейсет и трите глави, каза нещо си на Пряха, помощника на Волковой, и оня извика:

— Къ-четиристотин и шейсет!

Молдованчето, както се беше спотаило в навалицата, изпъшка и се изтегли до десния пармаклък. Все тъй, с клюмнала и вбита в раменете глава.

— Ела тук! — посочи му Пряха да заобиколи вързилото.

То го заобиколи. И му заповядаха да си тури ръцете отзад и да чака.

Значи, ще му лепнат опит за бягство. В карцера ще го тикнат.

Отсам портите вляво и вдясно на кошарата застанаха двама пропускатели, портите, високи три човешки боя, бавно се отвориха и се разнесе команда: