Артър Кларк - Среща с Медуза

Да, това сигурно е гора. Той видя стотици тънки стволове, подаващи се от бялата восъчна пяна, където бяха посадени. Но те се намираха изумително близко един до друг, между тях нямаше почти никакво разстояние. А може би не беше гора, а едно единствено дърво от рода на източните огромни многостволни баняии. Веднъж Фокън видя на остров Ява банан сто и петдесет метра в диаметър. Но това чудовище тук беше поне десет пъти по-голямо.

Светлината почти изчезна. Облачният пейзаж стана пурпурен от отразените слънчеви лъчи, а след няколко секунди това също трябваше да изчезне. И в последния просвет на своя втори ден на Юпитер Хауърд Фокън видя, или поне така му се стори, нещо, което хвърляше най-мрачно съмнение върху тълкуването му за белите овални форми.

Ако слабата светлина не го мамеше, стотиците тънки стволове се люлееха напред-назад в пълен синхрон като широки водорасли по големи вълни.

А и дървото вече не беше там, където го видя първия път.

— Жалко — съобщи Центърът за управление веднага след залез слънце. — Но според нас до един час ще започне изригването на „Бета“. Вероятност седемдесет процента.

Фокън бързо погледна картата. „Бета“, Юпитер, сто и четиридесет градуса ширина, сега се намираше на тридесет хиляди километра от него далече зад хоризонта. Макар мощността на изригването да достигаше до десет мегатона, вулканът беше толкова далече, че ударната му вълна не можеше да представлява сериозна опасност. Друг въпрос беше радиобурята, която щеше да предизвика.

Взривове в декаметров диапазон, при които Юпитер понякога ставаше най-мощният източник на радиоизлъчвания по цялото небе, бяха открити още през петдесетте години на двадесети век и безкрайно озадачиха астрономите. Сега, след повече от един век, истинската причина за тях още си оставаше загадка. Симптомите се изясниха, но обяснение нямаше.

Теорията за „вулкана“ устоя проверката на времето, макар никой да не си въобразяваше, че на Юпитер тази дума има същото значение, както на Земята. В най-ниските атмосферни слоеве, може би дори на самата повърхност на планетата, на равни интервали, понякога няколко пъти на ден се извършваха титанични изригвания. Огромен стълб газ, висок над хиляда километра, се устремяваше нагоре, сякаш твърдо решен да излети в Космоса. Той нямаше никакви шансове срещу най-мощното гравитационно поле в Слънчевата система. И все пак част от него, някакви си няколко милиона тона, обикновено успяваше да достигне йоносферата. И тогава започваше този ад.

Пред гравитационните пояси около Юпитер земните изглеждаха нищожни. А когато издигащият се газов стълб направеше късо съединение, полученият електрически заряд беше милиони пъти по-голям от заряда на която и да е земна мълния. Той изпращаше колосален гръм във вид на радиошум, който се разливаше по цялата Слънчева система, а и извън нея, чак до звездите.

Установи се, че радиоизригванията идваха от четири основни зони на планетата. Може би там имаше неустойчиви места, от време на време пропускащи огъня от недрата навън. Учените на Ганимед, най-големият от спътниците на Юпитер, мислеха, че ще могат да предсказват декаметричната буря. Но техните прогнози щяха да са толкова точни, колкото прогнозите за времето от началото на XX век.

Фокън не знаеше да се радва ли, или да се страхува от една радиобуря. Наистина тя щеше да е много ценна за мисията му, ако успееше да оцелее. Курсът на полета беше така планиран, че той да остане колкото е възможно по-далеч от основните центрове на атмосферни смущения, особено от най-активния — вулкана „Алфа“. Но такъв му беше късметът — застрашаващият го „Бета“ беше най-близкият до него. Надяваше се, че разстоянието, равно на три четвърти от земната окръжност, щеше да се окаже безопасно.

— Вероятност деветдесет процента — обявиха от Центъра с отчетлив и напрегнат глас. — И забрави този час. Ганимед смята, че изригването ще започне всеки момент.

Операторът още не беше свършил и стрелката на уреда за магнитното поле се качи най-високо на скалата. Но преди да закове, тя се върна и започна да пада така бързо, както се беше покачила. Далече от него, хиляди километри надолу с титанична сила нещо разтърси разтопеното ядро на планетата.

— Ето, изригва — обадиха се от Центъра.

— Вече знам, благодаря. Кога ще връхлети бурята отгоре ми?

— Началото можеш да очакваш след пет минути. Върха след десет.

Далеч край хоризонта стълб от газ, широк колкото Тихия океан, се издигаше в Космоса със скорост хиляди километри в час. Гръмотевичните бури в по-долните пластове на атмосферата вече щяха да се разбушуват, но те не бяха нищо в сравнение с мощта, която щеше да се разяри, когато достигнат радиационния пояс и излишните електрони започнат да се стоварват върху планетата.