Артър Кларк - Среща с Медуза

— Зная какво е това — доложи той в Центъра за управление, който през последните няколко минути непрекъснато му задаваше тревожни въпроси, — огромната маса от мехури е някакъв вид пяна. Въглеводородна пяна. Нека химиците… Не, почакайте малко.

— Какво има? — запитаха от Центъра за управление. — Какво има?

Той не откликна на неистовите призиви от Космоса и съсредоточи цялото си внимание върху това, което показваше телескопа. Трябваше да бъде сигурен. Сгрешеше ли, щеше да стане за посмешище на цялата Слънчева система.

После се отпусна, погледна часовника и изключи отегчителния глас от Центъра.

— Ало, Центъра за управление — каза той. — Говори Хауърд Фокън от кораба „Кон-Тики“. Ефемерно време деветнадесет часа, двадесет и една минута и петнадесет секунди. Нула градуса и пет минути северна ширина. Дължина сто и пет градуса и четиридесет и две минути. Първа система. Кажете на доктор Бренър, че на Юпитер има живот. И то огромен…

— Много ще се радвам, ако не изляза прав — бодро отвърна по радиото доктор Бренър. — Природата винаги поднася изненади. Не сваляй дългофокусната камера от обекта и ни дай възможно най-стабилна картина.

Нещата, които се движеха надолу-нагоре по восъчните склонове, все още се намираха много далече от Фокън, за да може да различи подробности, но сигурно бяха много големи, за да се виждат от такова разстояние. Почти черни, наподобяващи върхове на стрели, те маневрираха, като бавно се извиваха и много приличаха на гигантски манта — скатове, които плуваха над някакъв тропически риф.

А може би бяха небесни крави в облачните пасища на Юпитер, защото, изглежда, се хранеха от тъмните кафяво-червени жилки, които пробягваха като пресъхнали речни корита по склоновете на плаващите урви. От време на време някоя от тях се спущаше стремглаво в планината от пяна и съвсем изчезваше от погледа.

„Кон-Тики“ се движеше бавно с известна почит към облачния слой долу. Щяха да минат най-малко три часа, преди да се намери над тези ефемерни хълмове. Той се надбягваше със Слънцето. Надяваше се, че преди падането на мрака ще успее добре да разгледа не само мантите, както той ги нарече, но и крехкия пейзаж, над който се носеха.

Проточиха се три дълги часа. През цялото време той държеше външните микрофони на пълна мощност, защото си мислеше дали тук не се намираха източниците на нощния тътен. Наистина мантите бяха твърде големи, за да го породят. Щом направи прецизни измервания, той откри, че само размахът на крилата им бе почти сто метра. Това бе три пъти повече от дължината на най-големия кит, но се съмняваше теглото им да надхвърля няколко тона.

Половин час преди изгрев слънце „Кон-Тики“ се намираше почти над „планините“.

— Не — каза Фокън в отговор на повторните запитвания ог Центъра за управление относно мантите. — Все още не реагират на моето присъствие. Според мен не са разумни същества. Приличат на безобидни тревопасни. Дори да се опитат да ме подгонят, сигурен съм, няма да стигнат моята височина.

И все пак той беше малко разочарован, че мантите не проявяваха и най-слаб интерес към него, докато плаваше над пасищата им. Може би нямаше как да доловят присъствието му. Когато ги разгледа и засне през телескопа, той не видя и наченки от сетивни органи. Съществата бяха просто огромни черни делтаплани, люлеещи се над хълмове и поля, в действителност малко по-плътни от облаците на Земята. И макар да изглеждаха внушителни, той разбираше: стъпи ли някой върху тези бели планини, ще се сгромоляса през тях, сякаш са от цигарена хартия.

Наблизо видя безчет малки клетки или мехури, от които се образуваха тези планини. Някои бяха много големи, до един метър в диаметър, и Фокън се чудеше в какъв дяволски казан е врял този въглеводород. Изглежда, в атмосферата на Юпитер имаше толкова химически продукти, колкото са необходими да задоволят всичките нужди на Земята за един милион години.

Краткият ден почти си беше отишъл, когато той премина над гребена на восъчните хълмове и светлината бързо угасваше по ниските им склонове. Оттук, откъм западната страна, нямаше манти и релефът незнайно защо изглеждаше съвсем друг. Пяната, оформена на дълги равни тераси, наподобяваше вътрешността на лунен кратер. Дори си представи, че тези тераси са гигантски стъпала към скритата повърхност на планетата.

А на най-ниското стъпало, точно над извиващите се облаци, които планината беше разместила, издигайки се нагоре в небето, се открояваше груба овална маса, два-три километра в диаметър. Тя трудно се различаваше, защото беше малко по-тъмна от сивкавата пяна, върху която се намираше. Първата мисъл на Фокън беше, че наблюдава гора от хилави дървета, наподобяващи гигантски гъби, никога невиждали слънцето.