Артър Кларк: Среща с Медуза

С настъпването на мрака дойде и спускането на „Кон-Тики“. Слабите слънчеви лъчи вече не нагряваха балона и той загуби част от подемната си сила. Фокън не направи нищо, за да я увеличи. Очакваше това. Беше планирал спускането.

До невидимите облаци оставаха около петдесет километра и до полунощ той щеше да ги стигне. Те ясно се отразяваха на инфрачервения радар, който съобщаваше, че освен обичайните водород, хелий и амоняк в тях се съдържа и богата гама от сложни въглеродни съединения. Какво ли не биха дали учените за малко проби от това пухкаво розово вещество, макар че атмосферните сонди събраха няколко грама от него, но те само раздразниха апетитите им. Половината от основните молекули на живота бяха тук, носеха се високо над повърхността на Юпитер. А щом има храна, възможно ли е да няма кой да я ползува? На този въпрос вече повече от сто години никой не можеше да отговори.

Инфрачервените лъчи се спираха от облаците, но микровълновият радар минаваше през тях и ги показваше слой след слой чак до скритата от погледа повърхност на планетата, почти четиристотин километра надолу. От нея го отделяха огромните налягания и температури. Дори и робот не е стигал дотам невредим. Ето я, примамлива и недостижима в дъното на екрана, малко неясна, със зърнеста структура, която съоръженията на Фокън не можеха да разгадаят.

Един час след залез слънце той пусна първата сонда. Тя бързо падна през началните стотина километра, после се понесе из по-плътната атмосфера, като връщаше поток радиосигнали, а той ги предаваше на Центъра за управление. До изгрев слънце нямаше какво да прави, освен да следи за скоростта на спускането, да предава данни от приборите и да отговаря на евентуални запитвания. Докато се движеше в такова устойчиво течение, „Кон-Тики“ нямаше нужда от специално наблюдение.

Точно преди полунощ на дежурство в Центъра застъпи една жена и му се представи с неизменните за случая шеги. Десет минути по-късно тя пак се обади, но гласът й беше сериозен и възбуден.

— Хауърд, слушай на четиридесет и шести канал, голяма работа!

— Четиридесет и шести канал ли?

Имаше толкова много телеметрични канали, че той знаеше номерата само на най-важните, но щом завъртя ключа, позна канала. Попадна на сигнал от сондата, която се носеше на повече от сто километра под него в една атмосфера почти с плътността на водата.

Най-напред чу само лекото свистене на някакъв странен вятър, духащ от мрака на този невероятен овят. После на фона на този шум бавно се открои отекваща вибрация, която все повече се засилваше подобно ударите на гигантски барабан. Звукът беше толкова нисък, че той не само се чуваше, той се чувствуваше. Ударите постепенно увеличаваха честотата си, но височината на тона не се промени. Сега той представляваше бърза, почти ултразвукова пулсация. После изведнъж по средата на вибрацията звукът престана толкова внезапно, че мозъкът не можеше да приеме тишината и паметта продължаваше да произвежда неуловимо ехо някъде дълбоко в съзнанието.

Такъв необикновен звук Фокън никъде не бе чувал, дори сред многобройните шумове на Земята. Не можеше да си представи кое природно явление би било в състояние да го породи. Той не приличаше на рева нито на едно животно, дори на рева на огромните китове…

Отново се чу по същия начин. Но сега Фокън го очакваше и засече дължината му — от първото слабо пулсиране до заключителното кресчендо — точно десет секунди.

И този път имаше истинско ехо, много слабо и далечно. Вероятно то идваше от някой отразяващ слой дълбоко в многопластовата атмосфера, а можеше и да е от друг, по-далечен източник. Фокън почака ехото да се повтори, но това не стана.

От Центъра за управление реагираха бързо и го помолиха незабавно да пусне друга сонда. С два микрофона вече можеше да се открие приблизително мястото на звуковия източник. Колкото и да бе странно, външните микрофони на „Кон-Тики“ улавяха само шума на вятъра. Тътенът, какъвто и да бе той, сигурно е бил спрян от отразяващите атмосферни слоеве и се е пръснал далече долу.

Скоро се разбра, че сигналите идваха от източници на около две хиляди километра от кораба. По разстоянието с нищо не можеше да се определи силата им. В земните океани например съвсем слаби звуци можеха да преминат дълъг път. А колкото до предположението, че можеше да ги издават живи същества, главният екзобиолог бързо го отхвърли.

— Ще бъда много разочарован — заяви доктор Бренър, — ако там не се открият микроорганизми или растения. Но животни не може да има, защото липсва свободен кислород. Всички биохимически реакции на Юпитер би трябвало да бъдат нискоенергийни. Едно активно същество просто няма откъде да черпи достатъчно енергия за жизнените си функции.