Артър Кларк - Среща с Медуза

Фокън се чудеше дали пък не е така. И по-рано бе чувал този аргумент, но се въздържа от заключения.

— Във всеки случай — продължи доктор Бренър — някои от звуковите вълни са дълги стотина метра. Дори животно с размерите на кит не може да ги породи. Произходът им трябва да се търси в природата.

Да, това изглеждаше правдоподобно и физиците сигурно щяха да стигнат до някакво обяснение. Но какво ли би направил един сляп чуждоземен, когато чуе такива звуци, застанал край бурно море, гейзер, вулкан или водопад? Най-вероятно е да ги припише на някой огромен звяр.

Един час преди изгрев слънце гласовете от дълбините замряха и Фокън се зае с подготовката за началото на втория си ден тук. Сега „Кон-Тики“ се намираше само на около пет километра над най-близкия слой облаци. Външното налягане се беше покачило на десет атмосфери, а температурата беше тропическа — тридесет градуса. Тук без никакво съоръжение човек би се чувствувал по-добре, отколкото с дихателен апарат с подходяща смес от хелий и кислород.

— Имам хубави новини за вас — докладваха от Центъра призори. — Облаците се разпръскват. След час ще имате частично изясняване, но внимавайте за вятъра.

— Вече забелязвам — отвърна Фокън. — Докъде ще мога да виждам?

— Поне на двайсетина километра, до следващата термична граница. Тези облаци са плътни и не се разпръскват.

И там за мен е недостъпно, помисли си Фокън. Температурата сигурно е над хиляда градуса. За пръв път един въздухоплавател трябва да се тревожи не за онова, което е над главата му, а под него.

Десет минути по-късно видя това, което Центърът от своето по-изгодно положение вече беше забелязал. Цветът край хоризонта се промени, облакът стана раздърпан, неравен, сякаш нещо го бе разкъсало. Той включи малката атомна пещ и „Кон-Тики“ набра още височина, за да му осигури по-добър поглед върху нещата.

Небето под него бързо се проясняваше, като че нещо разтапяше плътната завеса. Пред очите му се откриваше бездна. А след миг той плаваше над края на облачния каньон, дълбок двадесетина километра и широк стотина.

Под него се простираше нов свят. Юпитер бе отметнал един от множеството си воали. Вторият слой облаци, недостижим далече долу, беше по-тъмен от предишния. Почти оранжеворозов, със странни островчета от керемиденочервено. Овални островчета, разположени по посока на взелия в момента надмощие вятър — изток-запад. Те бяха стотици с почти еднакви размери и напомняха на Фокън пухкавите кълбовидни облачета на земното небе.

Той намали подемната сила и „Кон-Тики“ започна да се спуска към разтворилата се бездна. Тогава забеляза снега.

Във въздуха се образуваха бели снежинки и бавно се носеха надолу. А беше твърде топло за сняг, във всеки случай на тази географска ширина нямаше и следа от вода. Нещо повече, докато падаха в бездната, снежинките нито блестяха, нито светеха на слънцето. А когато след малко няколко от тях кацнаха на приборите отвън, пред централния илюминатор, той видя: те бяха сивобели, непрозрачни, съвсем некристални и много големи, няколко сантиметра големи, приличаха на восък и Фокън си помисли, че те наистина са от восък. В атмосферата край него се извършваше някаква химическа реакция, чрез която се втечняваше носещият се из въздуха на Юпитер въглеводород.

Стотина километра напред в облачния слой ставаше нещо обезпокоително. Малките червени овални форми се заблъскаха и започнаха да се подреждат в спирала — познатата схема на циклона, толкова обикновено нещо в земната метеорология. Вихърът се формираше с изумителна бързина. Ако пред себе си имаше буря, чакаше го голяма беда, помисли си Фокън.

И тогава безпокойствието му се смени с учудване и страх. Не, това, което се зараждаше на пътя му, съвсем не беше буря. От облаците изникваше нещо огромно, нещо дълго километри. Успокоителната мисъл, че то също е облак, буреносен облак, формиращ се в по-ниските атмосферни слоеве, трая само няколко секунди. Не, не, това бе нещо солидно. То се изтласкваше пред розовооранжевото покривало като изникващ от дълбините айсберг.

Айсберг, плаващ във въглерод ли? Невъзможно, разбира се, а може би аналогията не бе чак толкова далечна. Щом нагласи телескопа към загадъчното образование, Фокън видя, че то представляваше белезникава кристална маса с червени и кафяви жилки. И заключи, че това е същото вещество, от което са съставени падащите край него снежинки — цяла планина от восък. Но скоро разбра — тя не е компактна, както си мислеше. По краищата непрекъснато се рушеше и деформираше…