Артър Кларк: Среща с Медуза

Не загуби съзнание, иначе не можеше и да бъде. Дирята, оставена от „Кон-Тики“ в атмосферата на Юпитер, сигурно бе грандиозна — по това време тя се простираше вече на няколко хиляди километра. Петстотин секунди след навлизането в атмосферата натоварването започна да намалява — десет „g“, пет „g“, две… После настъпи почти пълна безтегловност. Падаше свободно, огромната орбитална скорост беше унищожена.

И внезапно разтърсване, тъй като и последните остатъци от нажежената до бяло топлинна защита бяха изхвърлени. Тя си беше свършила работата и нямаше повече нужда от нея — Юпитер можеше вече да си я вземе. Той освободи всички задържащи устройства освен две и зачака поредицата автоматични операции — следващата най-критична серия от събития.

Не видя кога се разтвори първият парашут, но почувствува лекия тласък и падането изведнъж се забави. „Кон-Тики“ загуби хоризонталната си скорост и се носеше надолу с повече от хиляда километра в час. Всичко зависеше от това, какво ще се случи през следващите шестдесет секунди.

И вторият парашут се отвори. Фокън погледна през илюминатора над главата си и с голямо облекчение забеляза, че зад падащия кораб се надигаха облаци бляскава диря. В небето като огромно цвете, разпростряло се на хиляди кубически метри разстояние, се издуваше балон, който поемаше разредения въздух. Скоростта на спускане намаля до няколко километра в час и се задържа така. Сега Фокън имаше много време. Цели дни щяха да минат, докато стигне повърхността на Юпитер.

Но рано или късно щеше да се добере дотам, дори и с нищо да не спомагаше за това. Балонът над главата му служеше за мощен парашут. Той нямаше подемна сила и не можеше да има, тъй като газът вътре в него и газът отвън беше еднакъв.

Реакторът заработи с характерния си малко неспокоен пукот, като изхвърляше нагоре струи топлина. След пет минути скоростта на спускането стана нула, след шест корабът започна да се издига. Според радиовисотомера той се бе установил на около четиристотин километра над повърхността, или по-скоро над онова, което минаваше за повърхност на Юпитер.

Само един вид балон може да действува в атмосфера от водород — най-лекият газ — и това е балон, изпълнен с горещ водород. Докато реакторът работеше, Фокън можеше да си остане горе, да се носи над един свят, в който се вместваха стотина Тихи океана. След като пропътува около шестстотин милиона километра, най-после „Кон-Тики“ започна да оправдава името си — въздушен кораб, плаващ по течението в атмосферата на Юпитер.

Макар край него да се простираше един нов свят, мина повече от час, докато Фокън можа да разгледа пейзажа. Първо трябваше да провери всички системи в кабината, да изпробва поддават ли се на управление. Трябваше да разбере колко топлина ще е необходима, за да се издигне с желаната скорост, и колко газ да освободи при спускането. А преди всичко стоеше въпросът за стабилността на кораба. Трябваше да нагласи дължината на кабелите, свързващи кабината с огромния във форма на круша балон, да убие вибрациите и да постигне възможно най-плавен полет. Дотук му провървя. На тази височина вятърът беше устойчив и доплеровият механизъм отчиташе, че скоростта му по невидимата повърхност долу е триста и петдесет километра в час. Много скромно за Юпитер, защото тук е наблюдавана скорост над хиляда километра в час. Но, разбира се, не скоростта беше важна сега. Истинската опасност идеше от бурята. Попаднеше ли в нея, само опитът, умението и бързите реакции можеха да го спасят, а това не бяха неща, които се програмират с компютър.

Чак когато се убеди, че има пълен контрол над странния си летателен апарат, той отговори на повикванията от Центъра за управление. Тогава отпусна надлъжниците с измервателните уреди и устройството за атмосферни проби. Сега кабината заприлича на доста небрежно украсена елха, но продължаваше да се носи плавно от ветровете на Юпитер и да праща поток информация към записващите устройства на кораба на километри разстояние от нея. И най-после можа да се огледа…

Първото впечатление беше неочаквано, дори разочароващо. Що се отнася до мащабите на нещата, то той така би могъл да лети и над най-обикновени земни облаци. Хоризонтът изглеждаше с нормални размери. Изобщо нямаше чувството, че се намира в свят, единадесет пъти в диаметър по-голям от неговия. Тогава погледна инфрачервения радар, който измерваше атмосферните пластове под него, и разбра, че това е просто зрителна измама.