Фокън се залови да прибира всички инструменти извън кабината. Други предпазни мерки не можеше да вземе. Ударната вълна щеше да го достигне след четири часа, но радиосигналът се движеше със скоростта на светлината и щеше да дойде за една десета от секундата след взрива.
Проверявайки целия спектър от честоти, радиоприемникът не показа нищо необикновено, само нормалната каша от атмосферни смущения. И тогава Фокън забеляза, че нивото на шума започва бавно да пълзи нагоре. Експлозията набираше мощност.
От такова разстояние не очакваше да види нещо. Но изведнъж над хоризонта на изток затанцува някакъв отблясък от светкавица. И едновременно половината от електрическата верига изключи от главното табло. Светлината угасна, всички канали за връзка замряха.
Опита се да се раздвижи, но не можа. Обхваналата го парализа не беше само психическа. Изглежда, бе загубил пълен контрол върху крайниците си и усещаше нещо болезнено и парещо по цялото си тяло. Невъзможно бе електрическото поле да е проникнало през бронираната кабина. Но над таблото имаше трептящо сияние и той чу характерно прашене като при освобождаване на заряд.
След цяла поредица резки трясъци аварийната система заработи, предпазителите за свръхнатоварване се включиха сами. Лампите пак светнаха и парализата на Фокън премина така бързо, както и беше настъпила.
След като погледна таблото и се увери, че цялата електрическа верига отново работи нормално, той бързо се придвижи до илюминаторите.
Нямаше нужда да включва контролните лампи — кабелите, на които висеше кабината, като че горяха. От основния подемен пръстен до пояса на гигантския балон се проточваха в мрака ярки синкави ивици светлина. А край няколко от тях бавно се търкаляха ослепителни огнени кълба.
Гледката беше толкова странна и красива, че човек трудно можеше да предугади опасност в нея. Малко хора са виждали кълбовидна мълния от такова близко разстояние. А и да са виждали, никой не е оцелял, ако е трябвало да лети в земната атмосфера в напълнен с въглерод балон. Спомни си ужасната гибел на „Хинденбург“, унищожен през 1937 година от една случайна искра при спускане в Лейкхърс. А толкова често го бе правил преди. Страшните стари филмови кадри изникнаха в паметта му. Но такова нещо тук не можеше да се случи, въпреки че сега в балона над главата му имаше повече въглерод, отколкото в последните цепелини. Трябва да минат милиарди години, преди човек да успее да запали огън в атмосферата на Юпитер.
Със звук, наподобяващ пърженето на месо в горещо олио, каналът на микрофонната връзка се съживи.
— Ало, „Кон-Тики“, чуваш ли ме? Чуваш ли ме?
Думите идваха отсечени и изкривени, но се разбираха.
Настроението на Фокън се повиши — беше възстановил контакт със света на хората…
— Чувам ви — отвърна той. — Истински електрически спектакъл, но повреди няма. Засега.
— Благодаря. Вече мислехме, че сме те загубили. Моля, провери телеметричните канали — трети, седми, двадесет и шести. Нагласи и втората камера. Резултатите от външните проби на йонизацията нещо не ми се виждат много приемливи…
Фокън неохотно откъсна очи от пленителните фойерверки около „Кон-Тики“. Но от време на време пак поглеждаше през илюминаторите. Първо изчезна кълбовидната мълния. Огнените топки бавно се разширяваха, достигаха критични размери и спокойно се взривяваха. Дори час по-късно около всички издадени метални части от външната страна на кабината още имаше слабо сияние, а шумът в радиовръзката продължи и след полунощ.
Останалата част от нощта мина без каквито и да е събития. Едва призори Фокън видя нещо и тъй като то идваше от изток, прие го за първия признак на изгрева. Но после разбра, че до изгрева оставаха още десет минути, а появилото се на хоризонта зарево се местеше към него, местеше се дори докато той го наблюдаваше. То бързо се отдели от звездната дъга, бележеща края на планетата, и Фокън забеляза една сравнително тясна и много рязко очертана лента. Като че ли под облаците се движеше лъч от огромен прожектор.
Може би на стотина километра от първата напредваща светлинна лента успоредно със същата скорост се задаваше друга. А зад нея още една и още една, и така, докато цялото небе затрептя от редуващи се светли и тъмни пространства.
Фокън мислеше, че е свикнал на всякакви чудеса и му се струваше невъзможно такъв чист и беззвучен блясък да крие в себе си и най-малката опасност. Но всичко беше така изумително и неочаквано, че той усети вледеняващ страх в душата си. И кой би могъл да наблюдава подобна гледка, без да се чувствува нищожен в присъствието на сили извън неговите представи? Възможно ли беше в края на краищата на Юпитер да има не само живот, но и разум? Разум, който вероятно едва сега щеше да реагира на чуждото присъствие.
Читать дальше