Артър Кларк - Среща с Медуза

— Да, виждаме — обади се Центърът за управление с глас, който прозвуча като ехо на собственото му благоговение. — Нямаме представа какво е това. Стой така. Ще се свържем с Ганимед.

Картината бавно избледняваше. Лентите, идващи далече от хоризонта, ставаха все по неясни, сякаш пораждащата ги енергия бе започнала да се изчерпва. След пет минути всичко свърши. Последният слаб светлинен импулс трепна на западното небе и изчезна. Отмирането му остави у Фокън непреодолимото чувство на облекчение. Гледката бе толкова хипнотизираща и тревожна, че ако искаше да запази душевния си покой, човек трябваше дълго да я съзерцава.

Беше поразен по-силно, отколкото можеше да допусне. Електрическата буря разбираше, но това тук оставаше напълно необяснимо.

Центърът мълчеше. Фокън знаеше, че сега всички информационни блокове на Ганимед бяха в ход, тъй като и хора, и компютри търсеха отговор на въпроса. И не установеха ли там нещо, трябваше да повикат Земята. А това означаваше почти един час забавяне. Възможността дори Земята да не е в състояние да помогне, бе нещо, за което не искаше и да си помисли.

Гласът на Центъра го зарадва както никога досега. Най-после доктор Бренър влезе във връзка и заговори с явно облекчение, макар и глухо, като човек, който току-що е преживял голям шок.

— Ало, „Кон-Тики“, разрешихме въпроса, но още не можем да повярваме. Това, което виждаме, е биолуминесценция и много прилича на светлината, излъчвана от микроорганизмите в тропическите морета на Земята. Тук те са в атмосферата, а не в океана, но принципът е същият.

— Образът беше толкова правилен, като изкуствен. — възпротиви се Фокън, — и се простираше на стотици километри.

— Дори повече, отколкото можеш да си представиш. Ти наблюдава само част от него. Целият образ беше петстотин километра широк и приличаше на въртящо се колело. Ти видя само спиците, които се носеха край тебе със скорост около километър в секунда.

— В секунда ли? — не се сдържа Фокън да го прекъсне. — Нито едно животно не може да се движи с такава скорост.

— Не може, разбира се. Сега ще ти обясня. Това, което видя ти, беше породено от ударната вълна на вулкана „Бета“ и се движеше със скоростта на звука.

— А какво ще кажеш за образа? — настоя Фокън.

— Да, ето какво е най-учудващото. Много рядко явление, но подобни светлинни колела, само че хиляда пъти по-малки, са наблюдавани в Персийския залив и Индийския океан. Чуй това: корабът „Патна“ на компания от Британска Индия, Персийски залив, май, 1880 година, 11 часа и 30 минути сутринта — „огромно светещо колело се въртеше така, че спиците му сякаш докосваха кораба. Спиците бяха 300–400 метра дълги… Всяко колело се състоеше от около шестнадесет спици…“ А ето и още едно съобщение от Оманския залив с дата 23 май 1906 година: „Ярката луминесценция бързо ни застигаше, като отделяше на запад един след друг строго очертани светлинни лъчи подобно лъчите от прожектора на някой военен кораб… Наляво от нас се образуваше гигантско огнено колело със спици, които се губеха в далечината. Колелото се въртя две-три минути…“ Компютърът изрови от архивите на Ганимед около петстотин такива случая и щеше да изпише на екрана всички, ако не бяхме го спрели навреме.

— Убедихте ме, но още съм изумен.

— И нищо чудно. Пълното обяснение на това явление беше разработено едва в края на XX век. Изглежда, светлинните колела са резултат от подводни земетръси и винаги се появяват в плитки води, където ударната вълна може да се отрази и да породи стоящи вълни. Понякога като ленти, друг път като въртящи се колела. „Колелата на Посейдон“, така ги нарекоха. Накрая теорията беше потвърдена от подводните експлозии и от снимките, направени чрез спътници. Кой би повярвал на такова нещо?

Ето какво било, помисли се Фокън. Когато изригването стигнало кулминацията си, вулканът „Бета“ сигурно е изпратил ударни вълни във всички посоки — и през сгъстения газ в ниските атмосферни слоеве, и през здравото тяло на самия Юпитер. Срещайки се и пресичайки се, на места тези вълни намалявали, другаде се засилвали и, изглежда, цялата планета е зазвучала като камбана.

Но обяснението не унищожи чувството му на учудване и благоговение. Никога нямаше да забрави трепкащите ленти светлина, които се надбягваха в недостижимите дълбини на Юпитерианската атмосфера. Имаше усещането, че се намира не просто на една необикновена планета, а в едно омагьосано царство между митичното и реалното. В един свят, където абсолютно всичко можеше да се случи и никой не можеше да предвиди какво ще му донесе бъдещето.