Артър Кларк - Фонтаните на рая

Най-важен бе проектът за „Горната станция“, където щеше да става обмен на пътници и товари между кулата и космическите кораби. Следваше „Междинната станция“. Не по-малко сложна бе „Земната станция“ в ниша, издълбана с лазер в недрата на свещената планина Шри Канда.

Предстоеше и операция по почистване. В продължение на двеста години сателити от всички видове и големини, като се почнеше с хвърчащи без посока винтчета и гайки и се стигнеше до цели космически селища, се трупаха и кръжаха на земна орбита. Трябваше да се съобразяват с всички предмети, които се появяваха в обсега на кулата, тъй като представляваха потенциална опасност. Три четвърти от целия материал бе изхвърлен боклук, понякога — отдавна забравен. Сега трябваше да бъде намерен и някак си отстранен.

За щастие старите орбитални крепости бяха превъзходно екипирани за целта. Техните радари, предназначени да откриват приближаващи цели от далечно разстояние без предварително предупреждение, можеха лесно да определят местонахождението на отломките от ранната Космическа ера. Подир това техните лазери изпаряваха малките летящи обекти, докато по-обемистите биваха избутвани в по-високи и по-безопасни орбити.

Срещаха се и находки с историческа стойност, които се възстановяваха и се докарваха обратно на Земята. Нарядко се случваха и изненади. Например бяха открити трима китайски астронавти, загинали при изпълнението на някаква секретна мисия, а също — и няколко разузнавателни спътника, конструирани от такова невъобразимо множество различни елементи, че в крайна сметка се оказа невъзможно да се разбере коя държава ги беше изстреляла. Не че сега имаше някакво значение, тъй като бяха на възраст над сто години.

По-голямата част от действуващите сателити и космически станции, принудени поради оперативни причини да останат близо до Земята, трябваше да сверят и евентуално изменят своите орбити. Но нищо не можеше да се направи по отношение на случайните и непредсказуеми посетители, които можеха да пристигнат всеки момент от дълбините на Слънчевата система. Подобно на всички творения на човечеството кулата бе изложена на метеорити. По няколко пъти на ден мрежата от сеизмографи откриваха сблъсъци с милиграми космическо вещество, а веднъж или два пъти на година можеха да се очакват и минимални структурни повреди.

Рано или късно през идните столетия се предполагаше среща с голям космически обект, който да извади от строя една или повече релси за известно време. В най-лошия случай кулата можеше да бъде разсечена някъде по дължината й.

Но вероятността за такова събитие бе такава, колкото голям метеорит да падне върху Лондон или Токио, които, грубо казано, представляваха мишена със същата площ. Но жителите на тези градове не прекарваха безсънни нощи, разтревожени от подобна възможност.

Същото важеше и за Ваневар Морган. Каквито и проблеми да възникнеха, сега никой вече не се съмняваше, че бе ударил часът на идеята за орбиталната кула.

Откъс от речта на професор Мартин Сесуи, произнесена при отличаването му с Нобелова награда за физика в Стокхолм на 16 декември 2154 година.

„Между небето и земята е разположена невидима с просто око зона, за която древните философи дори и не подозирали. Първото й влияние върху начина на живот на хората датира от зората на двадесети век, за да бъдем по-точни — от 12 декември 1901 година.

В този ден Гулиемо Маркони предал по етера през Атлантика три точки от Морзовата азбука, съответствуващи на буквата «с». Много експерти на времето предричали, че това било невъзможно, тъй като считали, че електромагнитните вълни се разпространявали само по права линия и не можели да следват извивката на земния глобус. Подвигът на Маркони не само станал предтеча на ерата на радиосъобщенията в световен мащаб, но и доказал, че високо горе в атмосферата съществувало наелектризирано огледало, отразяващо радиовълните обратно към Земята.

… Скоро било открито, че слоят на Кенели-Хевисайд, както бил наречен първоначално, представлявал област, в която се извършвали сложни физически процеси и имало поне три по-обособени подслоя, подложени на различни изменения в зависимост от височината и интензивността. Горната им граница се сливала с радиационния пояс на Ван Ален, чието откритие пък бележи първата победа по време на ранната Космическа епоха.