Артър Кларк - Фонтаните на рая

— Не бих си и помислила! И, между впрочем, приеми моите поздравления! Намирам се на превъзходна площадка за наблюдения! Ако решиш да направиш бизнес, ще се нареди опашка!

— Вече съм мислил за това. Специалистите от съобщителните и метеорологичните спътници вече направиха заявки. Можем да им осигурим релета и сензори на произволна, избрана от тях височина. Така по-лесно ще си изплатим наема.

— Виждам те! — възкликна внезапно Раджасингхе. — Тъкмо хванах отражението ти с телескопа… Сега ми махаш с ръка!… Не се ли чувствуваш малко самотна?

За момент настъпи необикновена тишина. След това Дювал тихо отвърна:

— Не толкова сама, колкото вероятно е бил Юрий Гагарин на стотина километра още по-високо! Донесе чудесна новост на света, Ван!

Небето може да остане жестоко, но ти го укроти! Може би ще се намерят някои, които никога не биха посмели да изпитат такова возене. Съжалявам много за тях!

През последните седем години бе направено доста, но оставаше немалко. Бяха преместени на нови места планини и астероиди. Сега около Земята на синхронна орбита кръжеше втора естествена луна. Бе с диаметър около километър, но бързо ставаше по-малка, тъй като от нея добиваха въглерод и други леки елементи. Ядрото от желязо, промишлена шлака и отпадъци щеше да бъде използувано в качеството на противотежест, за да поддържа кулата опъната. Щеше да представлява „камъка“ на четиридесет хиляди-километровата „прашка“, която сега обикаляше заедно с планетата с един оборот на денонощие.

На петдесет километра на изток от космическата станция „Ашока“ плуваше огромен промишлен комплекс, където обработваха в безтегловност мегатони суровина и я превръщаха в хипернишка. Поради това че крайният продукт се състоеше от деветдесет процента въглерод с атоми, подредени прецизно в правилна кристална решетка, кулата бе придобила популярния прякор „Диамантът с тегло един билион тона“. Асоциацията на бижутерите от Амстердам с горчивина посочиха, че: 1) хипернишката изобщо не представляваше скъпоценен камък, и 2) ако бе наистина диамант, щеше да бъде с тегло пет по десет на петнадесета степен карата.

Такова огромно количество материал, независимо дали бе измервано в карати или тонове, почти изчерпа ресурсите на космическите колонии и уменията на техниците на орбита. Автоматизираните мини, производствените заводи и комплексите, където цареше безтегловност, бяха погълнали голяма част от инженерния гений на човешката раса, създаван с труд през последните двеста години на пътувания в Космоса. Скоро всички компоненти на кулата, съставена от няколко унифицирани части, произвеждани в милионен тираж, щяха да бъдат събрани на купчини в открития Космос в очакване на роботите-манипулатори.

Предстоеше кулата да израства едновременно в две противоположни направления — към Земята и към масивната орбитална котва. По този начин се балансираше цялата установка. Сечението й щеше да намалява постоянно от орбитата, където щеше да се намира под действието на най-голяма сила на опън, в посока към Земята, а също щеше да изтънява в посока на закотвящата противотежест.

Когато изпълнеше предназначението си, конструкцията щеше да бъде преместена на междинна орбита, с цел да бъде пренесена на Марс. Тази част на договора бе предизвикала киселини в стомаха на земните политици и финансовите експерти, пред които чак сега, макар и със закъснение, блеснаха потенциалните възможности на космическия елеватор.

Марсианските колонисти бяха сключили безкомпромисна сделка. Щяха да изчакат пет години, преди да започнат да им се изплащат инвестициите, но щяха да притежават бъдещия монопол върху производството на евентуалната конструкция. Проницателният Морган подозираше, че кулата над Павонис щеше да бъде само една от няколкото. Марс можеше да бъде избран за разполагане на система от космически асансьори и затова енергичните жители на Марс едва ли щяха да пропуснат такава златна възможност. Ако направеха своя свят център на междупланетната търговия през следващите години, то — добър им час! Морган го занимаваха съвсем други проблеми, за някои от които все още търсеше решения.

Въпреки своите внушителни размери кулата служеше за опора на многократно по-сложно съоръжение. По протежение на четирите й страни се предвиждаше да бъдат прокарани тридесет и шест хиляди-километрови релси, по които бе възможно движение с немислими до момента скорости. Те трябваше да се електрифицират и снабдят със свръхпроводящи кабели, свързани към огромни генератори на базата на течно гориво. Цялата система щеше да бъде управлявана от неимоверно прецизна и безаварийна компютърна мрежа.