Артър Кларк - Фонтаните на рая

Морган видя племенника си Дев, когато той бе още дете. Сега бе израснал и навлязъл в младежка възраст. Ако продължеха да се срещат през същия интервал от време, момъкът следващият път щеше да бъде зрял мъж.

Инженерът почувствува слаба вина. Роднинските връзки в неговия род неотклонно замираха през последните две столетия. Общото между Морган и сестра му бе само генетичното подобие, дължащо се на случайността. Въпреки че си разменяха поздравления, разговаряха кратко дузина пъти всяка година и поддържаха най-добри отношения, той вече не си спомняше кога бяха се видели за последен път.

Когато поздрави будното, интелигентно момче (което в никакъв случай не се бе поддало на всеобщото страхопочитание пред именития си вуйчо), Морган почувствува известна горчивосладка нега. Нямаше син, който да продължи фамилното име. Много отдавна бе направил своя избор между работата и специфичния живот, който рядко можеше да бъде видоизменен при усилия, насочени към открития от най-висше ниво. Само в три случая, при това нито един невключващ връзката му с Ингрид, можеше да поеме по различен път, но случайността и амбицията бяха го отклонили.

Знаеше условията на сключената със съдбата сделка и ги бе приел. Сега бе твърде късно да недоволствува от дреболии. Всеки глупак можеше да разбърква гени и повечето го правеха. Дали историята му бе дала кредит или не бе под въпрос, но малцина можеха да се похвалят в настоящето или бъдещето с неговите постижения.

Само за три часа Дев бе разгледал много повече от „Земната станция“, отколкото всеки високопоставен посетител. Бе влязъл в планината още в подножието, по най-сложния подстъп към „Южната станция“ и бе се разходил за кратко в залите за пасажери, багаж, центъра за управление и площадката за закачане на капсулите, които пристигаха от източната и западната релса в посока надолу и северната и южната релса — за нагоре. Бе гледал небето през петкилометровия тунел, „насочен като гигантско дуло на пистолет към звездите“, както бяха отбелязали с полушепот няколкостотин репортери, по който линиите на трафика се издигаха и спускаха. Въпросите му бяха довели до изтощение трима екскурзоводи. Последният от тях го връчи с облекчение на неговия чичо.

— Ето ти го, Ван! — възкликна Уорън Кингзли, щом се изкачиха с високоскоростния асансьор на заравнения връх на планината. — Вземи си го, преди да ми е откраднал занаята!

— Не знаех, че толкова се интересуваш от инженерство, Дев!

Момчето изглеждаше обидено и малко изненадано.

— Не си ли спомняш, чичо, онзи комплект „Мехамакс“ №12, който ми подари за моя десети рожден ден?

— Разбира се, разбира се! Само се пошегувах! — И в интерес на истината, не бе забравил съвсем, а само в момента не можа да си спомни… — Не ти ли е студено тук, горе? — За разлика от добре облечените възрастни момчето бе пренебрегнало обичайното термопалто.

— Не, добре съм. Що за реактивен самолет е този? Кога ще бъде открит тунелът? Може ли да докосна лентите?

— Видя ли какво имам предвид? — Кингзли се закиска.

— Първо: това е чартърния самолет на шейх Абдулах; идва ни на посещение неговият син Фейсал. Второ: онзи капак ще стои захлупен, докато кулата достигне планината и навлезе в тунела. В момента го използуваме като работна платформа, а и ни предпазва от дъжда. Трето: можеш да докоснеш лентите, ако желаеш. Не тичай, вредно е на тази надморска височина!

— Дори да си на тринадесет, имам основания да се съмнявам в това! — промърмори Кингзли, вперил поглед в бързо отдалечаващия се гръб на момчето.

Двамата възрастни го настигнаха след време при Източната котва.

Също като мнозина други преди него Дев се взираше в матовата, сива лента, която изникваше право от земята и се извисяваше вертикално в небето. Проследи я с поглед нагоре, нагоре, нагоре, докато килна глава назад. Морган и помощникът му не го последваха, независимо че изкушението им бе голямо и въпреки годините, прекарани тук в работа. Даже не го предупредиха, че на някои посетители им се завиваше свят, колабираха и не можеха да вървят без чужда помощ.

Момчето излезе жилаво. Почти минута стоя, вперило взор в зенита, сякаш с надеждата да зърне хилядите хора и милионите тонове материал, уравновесени някъде зад тъмната синева на небето. Накрая затвори очи с гримаса, поклати глава и хвърли поглед за миг надолу към краката си сякаш да се увери, че все още стоеше на непоклатима земна твърд.