Артър Кларк - Фонтаните на рая

Протегна предпазливо ръка и удари по тясната лента, свързваща планетата със своята нова луна.

— Какво ще стане, ако се скъса?

Въпросът не бе нов. Но мнозина се удивляваха на отговора.

— Съвсем немного! В този момент лентата практически не е подложена на опън. Ако бъде срязана, просто ще увисне, залюляна от бриза.

Кингзли се намръщи недоволен. Двамата инженери знаеха, че ситуацията бе описана силно опростено. Всъщност, и четирите ленти изпитваха натоварване от порядъка на стотина тона, което бе пренебрежимо малко в сравнение с товарите, които бяха проектирани да бъдат обработвани от действуващата система, интегрирана в конструкцията на кулата. Нямаше смисъл да объркват момчето с ненужни подробности.

Дев обмисли. Леко перна лентата, като че се опитваше да извлече музикален тон. Чу се само глухо щракване, което моментално замря.

— Ако удариш с тежък ковашки чук и дойдеш след десет часа, ще си пристигнал тъкмо навреме, за да чуеш ехото, пристигащо от „Междинната станция“! — отбеляза Морган.

— Няма смисъл да идваш! — възрази Кингзли. — Заглъхването на системата е голямо!

— Недей да ни разваляш удоволствието, Уорън! Дев, а сега ела и виж нещо наистина интересно!

Придвижиха се към центъра на кръгъл метален диск, който покриваше като шапка планината и затваряше тунела подобно на гигантски капак на тиган. Тук, на еднакво разстояние от четирите ленти, спускащи се от кулата, се намираше малка постройка, която изглеждаше със съвременен дизайн, контрастиращ с повърхността, на която бе издигната. Вътре бе приютен телескоп със странна направа, насочен право нагоре и явно не можеше да бъде отклонен в друга посока.

— Сега е най-удачното време за наблюдение, точно преди залез. Основата на кулата е най-добре осветена.

— Като заговорихме за Слънцето — намеси се Кингзли, — погледни и към него. Днес се вижда по-ясно от вчера. — В гласа му се прокрадна нотка на благоговение, когато посочи ярката загладена елипса, потъваща в мараня на запад.

Мъглата на хоризонта бе намалила блясъка му, така че човек можеше да погледне с невъоръжено око.

Преди по-малко от век по небесното светило беше се появила група петна. Бяха се разпрострели почти до половината на златния диск. Изглеждаше сякаш Слънцето бе поразено от някакви злокачествени тумори или бе пронизано смъртоносно. Дори могъщият Юпитер не бе в състояние да отвори такава рана в атмосферата на Слънцето. Най-голямото петно бе с диаметър четвърт милиона километра и би могло да погълне стотици Земи.

— Предсказват ново голямо северно сияние нощес. Професор Сесуи и веселата му компания положително са направили точно изчисленията.

— Чакай да видим как преживяват! — рече Морган и настрои окуляра. — Погледни, Дев.

Момчето се взря внимателно за миг.

— Виждам четирите ленти, които отиват навътре… исках да кажа нагоре… и изчезват.

— В средата нищо ли няма?

Тишина.

— Не… нито помен от кулата.

— Правилно. Намира се на шест хиляди километра по-нагоре, а телескопът е включен на най-слабо увеличение. Сега ще го усиля. Затегни предпазните колани!

Дев захихика, като чу древното клише, добре познато от дузини драматични пиеси на историческа тематика. Отпървом не забеляза изменение освен това, че четирите ленти, събиращи се към центъра на екрана, станаха по-малко остри. Чак след няколко секунди осъзна, че не можеше да се очаква промяна, докато неговата точка на виждане се преместваше нагоре по осите на системата — квартетът от ленти би изглеждал абсолютно един и същ навсякъде по цялото протежение.

Изведнъж се появи нещо, което го изненада, въпреки че го очакваше. В самия център на екрана се материализира малка светла точка. Разширяваше се с всяка изминала секунда и той чак сега за пръв път доби реално усещане за скоростта.

След малко вече различи неголям кръг… не, и умът, и окото се споразумяха, че бе квадрат. Гледаше нагоре право в основата на кулата, която пълзеше към Земята със скорост няколко километра на ден, водена от четирите ленти. Последните бяха изчезнали от погледа; бяха твърде малки, за да се видят от такова разстояние. Но квадратът, закрепен по магически начин в небето, продължаваше да расте, въпреки че се размаза поради пределното увеличение.

— Какво виждаш? — попита Морган.

— Блестящ малък квадрат.

— Добре. Това е долната страна на кулата. Все още е осветена напълно от Слънцето. Когато тук се стъмни, човек може да я различи с просто око някой и друг час след това, докато навлезе в сянката на Земята. А сега, виждаш ли нещо друго?