Шофьорът, който настояваше да бъде наричан „пилот“, отвърна, че такава ситуация била невъзможна, тъй като водещите жлебове, по които капсулата падаше, свършвали на няколко метра преди края на кулата, където започвала сложна буферна система, която се задействувала, в случай че и четирите независими спирачки откажели да сработят.
Всички се съгласиха, че шегата, въпреки че бе прекалено абсурдна, все пак остави горчив вкус в устата.
Обширното изкуствено езеро, известно през последните две хиляди години като „Морето на Паравана“, лежеше мирно и кротко под каменния взор на своя създател. Въпреки че днес малцина посещаваха самотната статуя на бащата на Калидаса, неговото творение, а защо не — и славата му, бяха надминали тези на сина му и бяха послужили на родината му неизмеримо по-добре, носейки вода и храна на стотици поколения.
И на още повече поколения птици, сърни, биволи, маймуни и техните предци, като например лъскавия, охранен леопард, който сега се наведе да пие на брега. Големите котки се срещаха все по-често и ставаха досадни, тъй като вече не се бояха от ловците. Но не нападаха хора, освен ако не бъдеха в безизходно положение или дразнени.
Уверен в своята безопасност, леопардът лениво излокваше дажбата си, докато сенките около езерото се удължаваха, а здрачът се сгъстяваше откъм изток. Внезапно звярът наостри уши, разтревожен в миг. Никакви човешки сетива не биха доловили промяна на суша, вода или въздух. Вечерта остана спокойна, както винаги.
След това от зенита долетя тихо свистене, което се усили до тътнещ грохот с полутонове на късане и откъсване, подобни на тези при кацащ космически кораб. Високо в небето метален предмет светеше с отразените последни слънчеви лъчи, растеше по големина и оставяше следа от пушек.
Уголемяваше се и се разпадаше. На всички страни се разлетяха отломки, някои от тях — горящи. За няколко секунди остро око като това на леопарда би различило груб цилиндричен обект, който се пръсна на безброй парченца. Но хищникът не изчака финала на катастрофата — вече бе изчезнал в джунглата.
Морето на Паравана се взриви от гръм. Във въздуха бликна на стотина метра нагоре гейзер от тиня и водни пръски — фонтан, превъзхождащ тези от Якагала и висок почти колкото скалата. Застина за миг в безплодна борба със земното притегляне, преди да се катурне обратно в развълнуваното езеро.
Изведнъж небето се изпълни с водни птици, които уплашени завиха в кръг. Почти толкова многобройни измежду тях запляскаха с крила хранещи се с плодове огромни прилепи, подобни на ципести птеродактили, сякаш оцелели до днешно време. Бяха се вдигнали във въздуха, въпреки че излитаха чак след смрачаване. Еднакво изплашените птици и прилепи си поделиха небесната шир.
Последното ехо на катастрофата замря в окръжаващата джунгла и над езерото бързо се възцари тишина. Но изминаха дълги минути, преди огледалната водна повърхност да се успокои и да стихнат малките вълнички под невиждащия взор на Паравана Велики.
Глава 42. Жертви на Космоса
Твърди се, че всеки що-годе голям строеж иска своите човешки жертви. На пилоните на „Гибралтарския мост“ бяха гравирани четиринадесет имена. Но благодарение на почти фанатичната обезопасителна кампания нещастните случаи на орбиталната кула бяха сведени до забележителен минимум. Дори бе изминала година без нито една причинена смърт.
Но през друга година имаше четири смъртни случая, като два от тях бяха изключително мъчителни. Един от упражняващите надзор при сглобяването на космическата станция, свикнал да работи при нулева гравитация, бе забравил, че въпреки че се намираше в Космоса, не бе на орбитална височина, и жизненият му опит го подведе. Бе падал отвесно петнадесет хиляди километра и бе изгорял като метеор при навлизането в атмосферата. За нещастие радиото на скафандъра му бе останало включено през последните няколко минути от живота му…
Годината бе лоша за кулата. Втората трагедия бе по-дълга и не по-малко публична. Една жена-инженер, работеща на мястото на противотежестта, далеко отвъд синхронната орбита, бе пропуснала да закопчае правилно предпазния си колан. Бе отхвърлена в Космоса като камък от прашка.
Не я грозеше непосредствена опасност: нито щеше да падне на Земята, нито щеше да се отдалечи безвъзвратно от нея. За нещастие скафандърът й бе снабден с кислород само за два часа. Нямаше възможност да бъде спасена за толкова кратко време и въпреки воя, нададен от обществеността, не бе направен даже опит.
Читать дальше