Артър Кларк - Фонтаните на рая

Чу се кратко, иронично ръкопляскане от страна на инженерите, повечето от които вече бяха се издигали за собствено удоволствие до пет километра. Някой извика: „Реактивна тяга! Излитаме!“. Паякът започна своето величествено изкачване със скорост на месингов елеватор от времето на кралица Виктория Първа.

„Вероятно бих изпитала същите усещания и ако се издигах с балон! — помисли Дювал. — Гладко, без усилие, безшумно! Не, чува се някакъв звук!“ Моторите мъркаха и завъртаха всички задвижващи колела, които обхващаха гладката повърхност на лентата.

Противно на очакванията й, нямаше никакво клатене или вибрации. Въпреки че бе тънка, невероятната лента-релса, по която се изкачваше, бе твърда като стомана, а жироскопите на паяка поддържаха стабилността. Ако зажумеше, можеше лесно да си представи, че вече преодоляваше последните метри към орбиталната кула.

Но Максин държеше очите си широко отворени. Имаше толкова много неща да се видят и запомнят, а дори — и да се чуят! Звукът се разпространяваше на удивително голямо разстояние — все още различаваше разговорите, които се водеха долу.

Махна с ръка на Морган и потърси с поглед Кингзли. За нейна изненада не го откри. Бе й помогнал да се качи на паяка, но сега бе изчезнал. Спомни си за откровението му — понякога то звучеше като хвалба: „Най-добрият строителен инженер в света не издържа гледката от височина!“.

Всеки човек си имаше своите скрити или не чак толкова тайни страхове. Дювал не харесваше много истинските паяци и й се искаше превозното средство, в което се намираше, да бе кръстено по друг начин. Все пак, ако й се наложеше, бе способна да го управлява. В действителност, единствено не можеше да докосне срамежливия октопод, въпреки че бе срещала много такива по време на експедициите си из дълбините на океаните.

Сега целият планински масив се откри като на длан, но отгоре не можеше да се определи истинската височина. Двете древни каменни стълби се извиваха по склоновете на планината и се пресичаха по интересен начин. По цялото им протежение не се виждаше жив човек. Единият път бе блокиран от паднало дърво. Сякаш природата предупреждаваше, че след три хиляди години възнамеряваше да възвърне своята собственост.

Дювал насочи едната камера надолу, а с другата започна да прави панорамни снимки. Пред екрана на монитора заплуваха полета и гори, в далечината се появиха белите куполи на Ранапура, а след това — тъмните води, ограждащи острова. А ето и Якагала…

Увеличи мащаба и приближи картината към скалата. Едва различи с поглед криволиците на руините, покрили цялата повърхност. „Огледалната стена“ бе още в сянка, също — и „Галерията с принцесите“. Не че имаше шанс да ги види от такова разстояние. Разположението на градините на удоволствията с техните езерца и алеи, заградени от крепостния ров, изпъкваха ясно и с подробности.

Линията от малки бели пушечета я озадачи за момент, докато не схвана, че наблюдаваше още един от символите на предизвикателството на Калидаса към боговете — така наречените „Фонтани на Рая“. Тя се почуди какво ли би си помислил монархът, ако можеше да я види как тя се изкачваше без усилие към небето на завистливите му мечти.

Измина почти цяла година, откакто бе разговаряла с бившия посланик Раджасингхе. Обзета от мимолетно вълнение, позвъни във вилата.

— Здравей, Йохан! — поздрави го. — Как ти се нрави изгледа на Якагала, предаван по телевизията?

— Значи си уговорила най-сетне Морган! Какво изпитваш там, горе?

— Въодушевена съм! Нямам други думи. Уникално е! Летях и пътувах с всички видове транспорт, но усещанията тук са по-различни…

— Все едно яздиш в безопасност из жестокото небе!…

— Това цитат ли беше?

— Да, от английски поет, творил в началото на двадесети век: „Не ме е грижа дали вървиш като по мост над вълните на моретата или яздиш в безопасност из жестокото небе…“

— Е, мен пък ме е грижа, но се чувствувам на сигурно място! Сега виждам целия остров и даже — крайбрежието на Хиндустан! На каква височина съм, Ван?

— Доближаваш границата на дванадесетте километра, Максин! Здраво ли си затегнала кислородната маска?

— Потвърждавам! Надявам се, че не приглушава гласа ми?

— Не се притеснявай! Всеки би разпознал твоя тембър. Остават ти още три километра!

— С колко кислород разполагам?

— Имаш предостатъчно! Но ако опиташ да минеш отметката на петнадесетия километър, ще използувам дистанционната спирачка, за да те върна!