Артър Кларк - Фонтаните на рая

Всички посетители бяха се държали по един и същи начин. Най-напред протягаха ръка и докосваха леко широката пет сантиметра лента и прокарваха по нея пръст почти с благоговение. След това долепваха ухо до гладкия студен материал и се вслушваха с надеждата да доловят шума на небето. Някои твърдяха, че били чули ниска, басова нота на самия праг на чуваемостта, но те се заблуждаваха. Дори най-висшите хармоници, кратни на резонансната честота на кулата, се намираха под обхвата на човешките слухови способности.

Някои си отиваха, като клатеха глави и мърмореха: „Никога не бихте ме излъгали да пътувам с това!“. Но те бяха от онзи тип хора, които на времето бяха се изразили с подобни забележки и за ракетите с реактивни двигатели, космическите совалки, самолетите, автомобилите и дори — парните локомотиви!

На скептиците се отговаряше по един и същи начин: „Не се безпокойте. Това е само част от скелето, една от четирите ленти, които ще водят от орбиталната кула до Земята. Да се пътува през последния участък от пътя ще прилича на изкачване на небостъргач с асансьор, с тая разлика че пътуването ще бъде много по-дълго и с повече удобства!“.

На Максин Дювал й предстоеше пътешествие, но — извънредно кратко и не съвсем комфортно. Ала щом веднъж Морган капитулира пред молбата й, постара се да подсигури безопасността.

Крехкият „паяк“ — изпитателен образец на прототипа, изглеждаше като моторизиран шезлонг. Бе направил дузина изкачвания до височина двадесет километра с двойно по-голям товар. Бяха възникнали обичайните пречки, но не се бе случило нищо сериозно. Последните пет изпитания не изявиха никакъв дефект. А какво можеше да се повреди? Ако прекъснеше електрозахранването, което бе немислимо за толкова проста автономна система, гравитацията щеше да тласка Дювал безопасно надолу, а автоматичните спирачки щяха да ограничават скоростта на спускането. Единственият реален риск бе, че задвижващият механизъм можеше да се счупи, от което паякът и неговата спътница щяха да заседнат в най-горния слой на атмосферата. Но Морган бе се подготвил и за най-лошото.

— Само петнадесет километра! — бе изпротестирала Дювал. — Та планер би могъл да се издигне по-високо!

— Но не и ти, ако си само с кислородна маска. Разбира се, ако желаеш да почакаш година, докато снабдим вече работещата платформа с животоподдържаща система…

— Защо не използувам скафандър?

Морган отказа поради свои си основателни причини. Въпреки че се надяваше да се окаже излишен, бе разпоредил неголям реактивен кран да бъде паркиран в подножието на Шри Канда. Изкусните му оператори бяха свикнали на странни поръчения. Нямаше да срещнат трудности евентуално да спасят полузадушената журналистка дори на двадесет километра в небето.

Но не съществуваше подходящ летателен апарат, който можеше да се издигне на двойно по-голяма височина. Отвъд четиридесетте километра започваше непокорена от човека зона — бе твърде ниско за ракети и прекалено високо за дирижабли.

На теория космически кораб би могъл да кръжи над лентата за няколко минути, преди да изразходи цялото си гориво за неосновни нужди. Но проблемите, свързани с навигацията и действителния контрол на паяка, бяха страховити и Главният конструктор дори не си направи труда да размишлява над тях. В обикновения живот никога нямаше да се случат и той се надяваше, че никой продуцент на драматични видеофилми нямаше да реши да почерпи сюжет, например, за алпинисти. Такъв сорт публичност не му бе нужна.

Дювал изглеждаше като типичен турист на посещение в Антарктика. Хвърляше отблясъци, облечена в термокостюм с най-външен слой от метално фолио. Прекрачи към чакащата я машина и техниците, които се суетяха наоколо. Журналистката бе избрала внимателно времето на старта. Слънцето беше се вдигнало само преди половин час и косите му лъчи осветяваха превъзходно ландшафта на Тейпробейн. Помощникът й, още по-млад и плещест в сравнение с предшественика си от предишния забележителен случай, увековечаваше последователността от събитията, за да бъдат поднесени на нейната публика по цялата Слънчева система.

Както винаги, бе репетирала усилено.

Затова Дювал затегна предпазните колани без туткане или колебание, натисна бутона „Зареждане на акумулатора“, пое дълбоко дъх от кислородната маска, сложена на лицето й, и провери мониторите на всички видео и аудиоканали. Също като пилот на изтребител от стара историческа хроника даде знак с палеца нагоре и плавно натисна напред ръчката за скоростта.