Мики Спилейн - Дългото очакване

И така си беше, нали?

Зората бавно сипеше небето в сиво. Улиците бяха още влажни, и блестяха в мъглата която се надигаше от горещата настилка. На автогарата нямаше никакви автобуси, на перона нямаше пощенски коли, никъде нямаше жива душа.

Гишето беше затворено.

Трябваше два пъти да изблъскам вратата преди да разбия бравата.

Отидох до масата в чието чекмедже Ник държеше снимката ми и го отворих. Още си беше там. Под нея имаше още мои снимки и още легенди и всички те датираха от последните няколко години. Затворих вратата и се върнах при форда. Вече нямаше неясен детайл.

Понтиел Роуд. Бяла къща на върха на хълма полускрита от мъглата. Седем стъпала до вратата и един ключ в саксията. Долната площадка тъмна, но отгоре просмукващ се сноп светлина. Четиринадесет стъпала до горната площадка и три врати. Втора спалня в дясно. Баня в средата. Спалня дъхаща на пудра и парфюми в ляво.

Боядисана блондинка седнала в будоара си и нервно четяща вестник. Лице което не беше толкова твърдо колкото първия път когато я видях.

Глас който възкликна:

— Джони!

— Здравей, Уенди.

Тя захвърли вестника и се втурна към мен. Ръцете й се обвиха около врата ми и тя зарови лице в рамото ми. Косата й дъхаше приятно. Едва сега изглежда че видя лицето ми и за малко не и се повдигна от вида му. Ръката й се повдигна и пръстите й докоснаха устата ми, очите ми, после ушите ми. Погнусата или ужасът надзъртаха от очите й?

— Джони… какво е станало? — запита тя.

Не бях много нежен с нея. Положих ръце на гърдите й и я блъснах през цялата стая. Залитна и се стовари с гърба си върху дрешника и остана там с ръце притиснати към ушите си не в състояние да повярва какво става.

— Те са мъртви, Уенди. Серво, Пакман, Гардинър, Харлан, Троя. По дяволите, всички са мъртви. Всичко свърши.

Мисля че едва тогава разбра за какво съм дошъл. Тялото й се разтърси конвулсивно, без да може да помръдне от мястото си.

— Трябваше да кажа «Здравей, Вера» когато влязох, нали? Така се казваш, нали? Вера Уест.

Устните й пресъхнаха и тя се опита да ги овлажни с език. Без особен успех.

— Голям гявол се оказа тоя старец Ник. Още отначалото загря какъв беше номерът. Беше му съвсем ясно че не съм Джони Макбрайд и ме тласна право в обятията ти за да можеш да хванеш за гушата Серво чрез мен. Отмъщение, нали? Също като моя случай.

Свалих си сакото и го захвърлих върху стола. Пистолетът ми издрънча на пода. Свалих си колана и го провесих около ръката си.

— Съблечи се, Вера.

Видях погнусата изписана на лицето й. Нарастваше все повече и повече като ме гледаше как го люлея в бавна дъга.

— Свали си дрехите. — повторих аз. — Знам, че съм прав, но искам да се уверя. Ето, виждам че схващаш бързо.

Случи се пред очите ми, но не разбрах защо. Погнусата премина в предизвикателство и стон разтърси снагата й. Пръстите й отидоха на най-горното копче и го разкопчаха. После следващото, и следващото и така до края. Блузата й се разтвори. Първо се освободи от единия ръкав, после от другия и сетне дрехата безшумно се разстла на пода.

— Имаше две неща които на които не отдавах някакво особено значение, Вера. Изглеждаха наред, но не будеха интереса ми. Едното беше колко бързо стигнах до теб. Не са много хората които ще дадат подслон на предполагаем убиец. Та ти изобщо и зъб не обели за това!

Ципът на полата й просъска с метален звук. Пусна я и тя се свлече в краката й в кръг и остана така. Пръстите й автоматично набраха комбинезона и после ръцете й се кръстосаха над главата й и го измъкнаха. Предизвикателството изплува отново в очите й след като го запрати на пода и остана в най-умопомрачителното черно бельо което някога бях виждал. Висока, с бронзов тен. Великолепни крака. Гладки. Изгъвката на бедрата й преминаваше през стомаха и нагоре към гордата красота на гърдите й. Мускулите на стомаха й се стегнаха с вдишването и ръцете й много бавно се насочиха към сутиена й.

— Живееш на края на град, в който момиче като теб би трябвало да се вихри в центъра на хайлайфа, и нито веднъж да не отскочиш до центъра на града. Работиш в заведение край магистралата с много грим и чуждо име и всеки път когато исках да те видя на светло ти ми отказваше. Това беше нещо над което трябваше да се замисля. Изпитваше панически ужас да отидеш в града. Страхуваше се, защото някой можеше да те разпознае. Беше се закачила за едно много уютно местенце в очакване да дойде левакът който ще натрие носа на Серво заради теб и когато се появих аз те сграбчи с две ръце големия шанс.