Мики Спилейн: Секс капан

Докато изпих двете питиета в бара, туристическата тълпа, наблъскана в полет 16 на Луфтханза, опразни салона за багаж на летище Кенеди. Носачите бяха захвърлили опърпания ми кожен куфар в неизползвания ъгъл в дъното и аз го измъкнах изпод купчина подобен на моя багаж и чифт ски. Дърветата за слалом изглеждаха малко ненамясто през юли, но всеотдайните скиори намират сняг по всяко време на годината.

Самотният таксиджия край бордюра вдигна очи над вестника, ухили се и отвори задната врата. Хвърлих вътре куфара си, подадох десетдоларова банкнота през плексигласовата преграда помежду ни и седнах. Той погледна най-напред банкнотата, после мен.

— Тва за к’во е?

— За да ме закараш бавно. Искам да видя на какво прилича Ню Йорк сега.

— Откога те няма?

— Доста.

— Изровили са го и са го построили отново… Все тая. Тълпите са същите.

Дадох му адреса.

— Карай по дългия път — казах.

Беше прав. Нищо не се бе променило. Като в някаква ферма — земята си беше на мястото. Можеш да посадиш друго, цветовете да са различни, стъблата да станат по-дълги и класовете да натежат повече, но когато ги отрежеш — все тая.

На моста Трайбъро шофьорът махна лениво с ръка към града.

— Напомня ми за Иуо Джима. Толкоз бой за някакъв си хълм. Сега всички са мъртви, а хълма още си седи на мястото. На кой му е било притрябвало?

— Може би на хората, които са живели там. Той мислеше това, което и аз.

Пред Лий шофьорът прибра таксата за паркинга и другите десет долара широко усмихнат, без да отделя очи от моите в огледалото.

— Достатъчно бавно ли беше?

И аз му се усмихнах.

— Прав си. Нищо не се е променило.

— Знаеш ли… Можеше да вземеш някой от туристическите автобуси и…

— Ами! Тук съм роден. Всичко ми е познато. Оттогава, досега.

Таксиджията кимна мъдро и прибра мангизите. След това със странното прямо любопитство, което може да притежава само един роден в Ню Йорк нюйоркчанин, попита:

— Кой ще опере пешкира, а, приятел?

Усетих как ъгълчето на устата ми се разтегля в усмивка. Почти бях забравил психиката на таксиметровите шофьори. Най-добрите след барманите.

— Имам ли вид на скандалджия? — попитах.

— Мама му стара, напушен си като за лов на мечки.

Портиерът ми каза, че Лий Шей живее в апартамент 6D, не си направи труда да обяви посещението ми и ме остави да се промъкна в асансьора покрай двойка младежи, чиито чудати дрехи остро контрастираха с бижута тежка категория от антично злато и диаманти. Лий бе подбрал свърталището си добре. Продължаваше с почти бизнесменска деловитост да търси квартали, напомнящи Гринидж Вилидж. Едно беше сигурно — Лий се забавляваше, тоест, беше си все същият.

Натиснах звънеца на апартамента му и го чух да жужи на фона на стереоуредба и звънлив женски смях. След това вратата се отвори и пред мен застана Лий — висок и жилест, с коктейл в ръка. Ухили се до уши. Беше само по къси гащи на червени райета, със значка „LOVE“, закопчана отстрани, но за него това беше униформа и нямаше да я махне, докато на мода не излезеше друг надпис.

— Куче! Мръсен кучи сине, защо, по дяволите, не ми каза кога пристигаш? — Измъкна куфара от ръката ми, прегърна ме и ме дръпна вътре.

— Така беше по-лесно. Все едно трябваше да пътувам цял час заради движението.

— Дявол да го вземе, радвам се че те виждам! — Лий се обърна и извика през рамо: — Ей, сладурче, ела тук!

Тогава се появи момичето със звънливия смях — едра красива брюнетка, която се плъзна по килима, сякаш някой отваряше страница на лъскаво списание, и ми подаде чаша. На себе си нямаше нищо, освен черен копринен шарф, завързан на кръста, който поради някаква необяснима причина беше единственото, което биеше на очи.

— Куче, това е Роуз — каза Лий.

— Значи ти си куче?

— Куче?

— Доколкото разбрах, ти си един от военните спомени на Лий. Легенда.

— Роуз е курва — засмя се Лий. — Първокласна и скъпоплатена. Приятели сме.

Отпих от чашата. Както обикновено — добро, не скъпо уиски и много джинджифилов сок. Погледнах Роуз и кимнах.

— Значи и ние сме приятели, сладурче. Да не би да обърках плановете ви?

— Зарежи тия приказки. Чакахме те. — Той направи крачка назад и ме огледа. — Същото старо краставо куче. — Обърна се към Роуз и поклати глава. — Униформата му никога не беше изгладена. Единствената причина шефът на ескадрилата да не го изяде с парцалите беше, че имаше зад гърба си най-много свалени самолети. А и все едно не излизаше от базата.