Мики Спилейн: Аз, единакът!

Заклещиха ме в един бар на Второ авеню и изчакаха блъсканицата от вечерящи да се източи навън, преди да стегнат обръча — двама нафукани усмихнати левенти с последен модел „Келис“ с тясна периферия, които им помагаха да се смесят с тълпата от млади дребни чиновници.

Но и двамата имаха едва забележимо изкривяване на лявата ръка, което се получава от прекомерно дългото носене на пистолета само от едната страна и което все пак ги правеше малко по-различни.

След като влязоха, те издърпаха столовете от двете ми страни и се подготвиха да действуват рутинно, но аз им спестих всички неприятности, които бяха предполагали, че ще им създам. Довърших си питието, прибрах рестото и се изправих.

— Тръгваме ли?

Без да променя размера на усмивката си, единият от тях, с бледосини очи, каза:

— Тръгваме.

Аз се ухилих, кимнах на бармана и тръгнах към вратата. На улицата едно нежно подбутване ме насочи на север, а след това друго ме накара да завия зад ъгъла, където беше паркирана колата. Единият седна зад волана, а другият от дясната ми страна. Не усетих пистолетът му да се отрие в бедрото ми на височината, на която би трябвало да се намира, и по това заключих, че момъкът от дясната ми страна го държеше в ръката си.

Пред вратата ниско трътлесто мъжле стоеше разкрачено, с ръце в джобовете, с поглед, зареян в нищото, но наблюдаващ всичко. Друг един седеше върху перваза на прозореца встрани от мене, без да каже нито дума.

Градският часовник на площада отмери девет. Зад гърба ми вратата към вътрешния кабинет се отвори и някакъв глас каза:

— Вкарайте го!

Усмихнатият левент ме пропусна пред себе си, последва ме в стаята и затвори вратата.

Тогава за първи път ми се прищя да не се бях правил на такъв умник. Чувствувах се пълен идиот — бях постъпил толкова тъпо, и докато се опитвах да събера мислите си, усетих хладината, която ме обгръщаше като зимна мъгла. Сключих челюсти и се ухилих, явно не се готвех да се разбъбря, и се оставих да се насладят на омразата ми към тях, в която бях обвит като в собствената си кожа.

Ченгета. Цивилни, но ченгета. Петима пред мене, един зад гърба ми. Още двама в стаята отвън. Все пак в тия петимата имаше нещо различно. Калъпът явно беше същият, но металът изглеждаше по-мек. Дори и да имаше някакви остри ръбове, то те бяха добре скрити, макар и готови да лъснат всеки миг, подобно острието на автоматичен нож.

Петима мъже в едноредни костюми в най-различни оттенъци на синьото и сивото, с тъмни строги вратовръзки върху снежнобели ризи, които загатваха за една тържественост, нямаща нищо общо с обикновената полицейска практика. Пет чифта безчувствени, но изпитателно вперени очи, които изглеждаха някак си прекалено бдителни и не чак дотам радостни.

Но мършавият в края на масата изглеждаше по-различен, наблюдавах го съвсем хладнокръвно и знаех, че ме мрази в червата си, както го мразех и аз.

От мястото си до вратата Усмихнатия левент каза:

— Знаеше за нас. Очакваше ни.

Гласът на мършавия беше напълно безизразен.

— Прекалено си досетлив за… боклук.

— Не съм от боклуците, с които обикновено си имате работа.

— От колко време знаеш? Свих рамене.

— Откак започнахте — казах му. — От две седмици. Те се спогледаха — раздразнени и дори донякъде гневни. Единият от тях се наведе напред над бюрото със зачервено лице.

— Как разбра?

— Казах ви, че не съм обикновен боклук.

— Зададох ти въпрос.

Погледнах отново към наведения напред мъж. Юмруците му бяха стиснати така, че кокалчетата му бяха побелели, но кръвта се беше отдръпнала от лицето му.

— И аз съм я играл тая игра — отвърнах. — Всяко животно усеща опашката си, когато я има, независимо колко е дълга. Аз усетих моята още от първия ден, когато ми я прикачихте.

Мъжът погледна през мене към Усмихнатия левент.

— Вие знаехте ли го?

Моето другарче до вратата зашава неспокойно, а след това:

— Не, сър.

— А имаше ли поне някакво подозрение? Отново колебание.

— Не, сър. В никой от докладите на останалите смени не се споменава за това.

— Страхотно — каза мъжът, — направо страхотно! След това отново погледна към мене.

— И си могъл да се отървеш от опашката си?

— По всяко време.

— Разбирам. — Той замълча и засмука устната си. — Но ти си предпочел да не го правиш. Защо?

— Да речем, че съм бил любопитен.

— Значи изпитваш любопитство към някой, който е дошъл може би да те, убие?