Мики Спилейн - Бърз е моят револвер

Случвало ли ти се е някоя вечер, докато удобно си се свил в креслото около камината, да се замислиш какво става навън? Сигурно не. Взимаш си книга и четеш за събития и факти, странно възбуден от истории, които никога не са се случвали. Четеш ги сега и си готов да се вживееш в нечии чужди преживявания. Забавно, нали? Четеш за живота отвън и си мислиш какво ли щеше да стане, ако ти се беше случило на теб, или пък колко би желал най-малкото да бъдеш свидетел на тези събития. Дори древните римляни са го правели, подслаждайки живота си със силни усещания. Те са се опиянявали от кръвта и насилието в Колизеума, наблюдавали са как дивите зверове разкъсват човешка плът, виели са от възторг и се тупали щастливо по гърба, когато смъртоносните нокти на звяра се забивали в тялото на роба, посрещайки с френетични възгласи извършеното убийство… О, чудесно е да наблюдаваш. Живот, гледан през ключалка. Но дните си минават, с теб не става нищо необикновено и стигаш до извода, че всичко е само на книга — в живота такива неща не стават. Но все пак четенето си струва труда. Следващата вечер взимаш нова книга, забравяйки за предишната, и преживяваш нещо ново във въображението си.

Но запомни едно: и в живота стават странни събития, и то под носа ни, само че ние не ги забелязваме. Всеки ден, всяка нощ… В сравнение с тях забавленията на древните римляни изглеждат като ученически пикник. Можеш да ги откриеш, ако искаш. Всичко, което трябва да направиш, е да ги потърсиш. Но ако бях на твое място, нямаше да го направя, защото едва ли щеше да ми хареса това, което щях да открия. От друга страна, аз не съм ти, и търсенето на такива неща е моя работа. Не са мили неща за гледане, защото показват хората такива, каквито са. Колизеумът го няма повече, но градът е един значително по-голям театър и в него могат да се поместят повече хора. Острите като бръснач нокти не са на диви зверове, но тези на човека могат да бъдат точно толкова остри и два пъти по-коварни. Трябва да реагираш много бързо и да бъдеш много умел, ако не искаш да бъдеш изяден, и ако си в състояние да убиеш пръв, без значение как и кого, можеш да останеш жив и да се върнеш в удобното кресло и излъчващата уют камина. Но трябва да действаш бързо. И умело. Иначе си мъртъв.

В дванайсет и десет завързах папката с изгубения ръкопис на Хърман Гейбъл и го занесох в апартамента му. За мен това бяха само куп пожълтели листа, покрити с нечетливи драсканици, но на клиента ми те струваха две хиляди и петстотин долара. Старият глупак ги беше опаковал заедно с няколко стари вестника и ги беше дал на безмълвния портиер да ги изхвърли на боклука. Беше истински щастлив, че можеше да си ги получи обратно. Отне ми три дена да ги открия и практически прерових цялата мръсотия на градското бунище, но когато напипах пачката мили, шумолящи петдесетачки, които той ми връчи, разбрах, че безсънните нощи не бяха отишли на вятъра.

Дадох му квитанция за получените пари, взех асансьора и тръгнах към бричката си. Както ми се струваше, тези мангизи щяха да си живеят райски, докато аз му удрях един хубав и дълъг сън. След това може би щях да ги поразхвърлям тук-там.

По това време на денонощието улиците бяха почти празни. Пресякох града и се насочих на север, към частната си пещера в огромната скала, която наричах дом.

Заспах още на първия червен светофар, склонил глава на волана, и се събудих с дузина клаксони в ушите. Две коли си бяха одрали броните, опитвайки се да се промушат покрай мен, и аз бях толкова зашеметен, че едва успявах да отвръщам на псувните, с които ме заливаха. Да вдървят по дяволите! Паркирах колата си до тротоара и изключих мотора. Точно пред мен забелязах светлините на някакъв нощен бар. Реших, че някоя друга чашка черно кафе ще ме посвести малко.

Санитарните инспектори явно бяха подминали това място. Вонеше ужасно. Двама скитници убиваха времето си, сърбайки порция десетцентова супа, без да забравят, разбира се, за безплатните сухарчета, които се полагаха на посетителите. Малко по-надолу един пияница се опитваше да се концентрира върху подноса с яйца и се бе вкопчил за стола, като отчаяно се опитваше да не изпадне от този свят. Очевидно се беше натряскал до последния си долар, тъй като всичките му джобове бяха извадени навън в напразни опити да покрие сметката, която слагаше капак на всичките му беди.