Мики Спилейн: Бърз е моят револвер

Докато си седях пред бара и гледах огледалото зад парчетата торта, бях пропуснал да забележа пухкавото котенце, седящо на крайчеца на една маса. Имаше червени коси, които явно не беше извадила от козметична бутилка, и изглеждаше доста добре от мястото, където седях.

Едва тогава барманът се приближи до мен и попита:

— Какво ще бъде?

Имаше глас като на жаба.

— Едно силно кафе.

Пухкавото ме забеляза. Тя ме огледа, усмихна се, прибра инструментите си за маникюр в един найлонов плик и заклати чаровното си дупенце към мен. Когато се отпусна на близкото столче, тя кимна към бармана и каза:

— Дребния има стоманено сърце, мистър. Не ми вярва дори и за чаша кафе, докато не си намеря работа. Ще ме финансираш ли с няколко витамина?

Бях твърде уморен, за да споря за каквото и да било.

— Нека бъдат две, приятел — подвикнах аз на бармана.

Той взе с отвращение втора чаша, напълни я и стовари и двете на стойката, така че половината от кафето се разля по повърхността на изтъркания от миене линолеум.

— Слушай, Рижо — изквака той, — престани да използваш бара вместо офис. Не ми трябват полицаи под опашката. Това е най-малкото, от което имам нужда.

— Бъди добър и се успокой, дребен. Всичко, което искам от джентълмена, е чаша кафе. Има твърде уморен вид и едва ли го бива за нещо тази нощ.

— Да, дребен, затваряй си човката — добавих аз.

Барманът ми хвърли кръвнишки поглед, но тъй като бях точно толкова грозен, колкото и той, и близо два пъти по-голям от него, се затътри към подноса със сухарите, който се намираше прекалено близо до двамата скитници. Хвърлих поглед към червенокосата.

Не бих казал, че беше красива. Тоест, някога може и да е била, но душевните мъки винаги се отразяват върху погледа и гънките около устата, изтривайки цялата привлекателност на женското лице. Да, някога сигурно е била почти прекрасна. И това време не е било толкова отдавна. Дрехите й бяха модни миналата година и като че ли малко й стискаха. Кройката на роклята й даваше възможност да се видят краката и голяма част от гърдите й. Кожата й беше бяла, нежното й тяло — все още стегнато и младо, но лицето й беше състарено от знание, което не се получава от четенето на книги. Наблюдавах я изпод вежди как взима чашата и отпива от кафето. Имаше изящни ръце, дълги пръсти, завършващи с добре поддържани, оцветени в дълбоки тонове нокти. Начинът, по който държеше чашата, ме дразнеше. Вместо да си бъде дебела, очукана чаша, каквато си беше в действителност, тя изглеждаше като върха на елегантността, когато момичето балансираше с нея пред устните си. Мислех, че носи венчален пръстен, докато не остави чашата на стойката. Тогава видях, че това беше покрито с диамантен прах тънко златно пръстенче с някакъв емайлиран знак, който приличаше на лилия.

Внезапно тя се обърна към мен и попита:

— Харесвам ли ти?

Ухилих й се.

— Аха. Но, както сама забеляза, прекалено съм скапан, за да излезе нещо.

Смехът й прозвуча като камбанка.

— Бъди спокоен. Няма да ти говоря за условията на продажбата. Това, с което търгувам, интересува само определена категория мъже.

— Да не си любител психолог?

— Трябва да бъда такава.

— И значи аз не съм от този тип мъже, така ли?

Очите на Рижата весело заблестяха.

— Такива късметлии като теб никога не трябва да се бъркат в джоба. Вместо тях плащат жените.

Извадих пакет Лъки и й предложих. Когато запалихме, казах:

— Бих искал всички момичета, които съм срещал, да мислят по този начин.

Тя издуха дима към тавана и ме изгледа така, сякаш се връщаше от дълъг път.

— Те мислят така, мистър. Може би не го знаеш, но мислят именно така.

Не зная защо, но момичето ми хареса. Може би за това бяха виновни очите й, които бяха сурови, но можеха и да си поплачат малко. Може би заради няколкото случайно казани от нея думи, които ми беше приятно да чуя. А може би и защото просто бях твърде уморен, а пещерата ми — празна и студена, докато тук можех да си говоря с червенокосата. Както и да е, тя ми хареса, и го съзнаваше. Усмихваше ми се така — уверен съм в това, — както не го беше правила много отдавна: като на приятел.

— Как се казваш?

— Майк. Майк Хамър. Местен съм, обикновено свеж, но сега уморен до смърт. Бял, ерген, пълнолетен. Ставам ли?

— Добре де, какво си мислиш! Тук всички мъже се казват само Смит или Джоунс. Защо си казваш истинското име?

— Нямам жена, на която да докладват за срещите ми — ухилих се аз. — Този пръстен тук си е мой. Как те наричат, освен Рижата?