Мики Спилейн: Бърз е моят револвер

— Как изглеждаше, когато беше жива ли? Беше мило дете.

— Продължавай.

— Няма къде да ходим. Ако е била убита случайно, ще се почувствам адски зле. Ако обаче е била убита…

— Добре, Майк, това вече го чух… ако е била убита, ще тръгнеш сам на лов, ще хванеш гадното копеле и ще му завреш носа в говна. Може би ще го направиш толкова силно, че ще му счупиш врата.

— Да — казах аз. След това го повторих още веднъж.

— Майк.

— Какво?

— Виж, Майк. Ако е убийство, тогава с него ще се заеме нашият отдел. Вероятно не е, но ти толкова ме възбуди, че аз май започвам да мисля, че е. Трябва да съм луд, разбира се, защото в този твой ненормален мозък имаш мисли, които биха могли да объркат всичко. Хайде да не стигаме дотам, Майк. Веднъж беше достатъчно. Тогава не ти казах нищо, но не искам повече да се повтаря. Винаги сме играли комбина, макар че само господ знае защо аз се оказвам повален. Може би съм много смотан. Както и да е, ще ми кажеш ли това, което знаеш?

— Да, Пат.

Не го излъгах. Всичко, което му разказах, беше истина. Просто не му казах останалото. Ужасно приятно е да бъдеш дяволски луд заради нещо, което те кара да се напиеш до припадък, но още по-добре е да вземеш това дяволско нещо, по което си луд, да го фраснеш в стената и да правиш с него всичко, което ти дойде на ум, с единственото желание да можеш да направиш всичките тези неща, преди да е станало твърде късно.

Пат отново си играеше на полицай с тефтера си.

— Къде я срещна? — попита ме той.

— В един бар на Трето авеню. Минах по моста и слязох надолу по Трето авеню и спрях пред този бар по пътя. Не си спомням как изглеждаше улицата, защото бях твърде изморен, но ще отида отново там, ще проверя и ще го намеря, въпреки че наоколо е фрашкано с такива заведения.

— Не е някое малко заведение.

— Напротив, точно такова е. Можеш да ме арестуваш, защото преча на процеса на разследване. Трябваше да си спомням всяка подробност от това, което се случи тази нощ.

— Мога да го направя, Майк.

— Казах ти, че ще го открия.

— Достатъчно. Междувременно ще направим аутопсия, а също така ще се опитаме да открием старите й дрехи. Обади ми се, като откриеш бара. Може би ще го намеря и без теб, но ти можеш да го направиш по-бързо… ако искаш, разбира се.

— Непременно.

Усмихвах се, но нямаше нищо смешно. Това беше единственият начин да се сдържам и да бъда вежлив, без да покажа, че в мен бушува истински ураган от ярост. Стиснахме си ръцете и си казахме по едно културно „довиждане“, но в същото време ми се искаше да псувам и вия.

Не обичам да полудявам по този начин. Но не можех да направя нищо. Убийство! Каква ужасна дума.

Слязох на първия етаж и попитах дежурния къде мога да намеря Джейк Ларю. Той ми даде домашния му телефон и аз отидох на телефонния автомат малко встрани от главния коридор и набрах номера. Обади се жената на Джейк и трябваше да го събуди, за да го свърже с мен. Гласът му не прозвуча много приятелски, когато каза „ало“.

— Обажда се Майк Хамър, Джейк. Какво стана с онова говедо, което ти предадох онази вечер?

Джейк промърмори нещо неприлично. След това продължи:

— Ама и ти ми подложи една динена кора!

— Защо?

— Има разрешително за това оръжие, ето защо. Да не искаш да си навлека неприятности?

— Какво правят тия — да не са почнали да дават разрешително на всички в щата Ню Йорк?

— Глупости. Казва се Фини Ласт, шофьор и телохранител на Бърин-Гроутин, оня богаташ на острова.

Подсвирнах през стиснати зъби и закачих слушалката. Значи сега даваха разрешително на всички копелета, които искаха да убиват. О, великолепно. Направо прекрасно.

Малко преди четири часа се върнах в офиса. Велда усърдно лепеше пликове за писма по един не съвсем дамски маниер и се зарадва на възможността да спре.

— Преди малко се обади Пат — каза тя.

— Навярно те е помолил да ми предадеш да бъда добро момче?

— Думите бяха други, но смисълът бе този. Коя е тя, Майк?

— Още не съм открил, но ще го направя.

— Майк, все пак си шеф и ми е неприятно, че трябва аз да ти отварям очите. На вратата ни чукат проспериращи клиенти, а ти се захващаш с неща, които изобщо не миришат на пари.

Хвърлих шапката си на бюрото.

— Където има убийство, там има и пари, пиленце.

— Убийство ли?

— Върти ми се тази идея из главата.

Приятно беше да си седиш в удобното кресло и да се наслаждаваш на комфорта. Велда ми позволи да се прозина, след това попита:

— Какво търсиш всъщност, Майк?