Мики Спилейн - Дългото очакване

Автобусът изкачи склона и пред погледа ми се откри Линкасъл сгушен в шепата на планините подобно на кутия със скъпоценности и блестящата луна над него. От това разстояние авенютата и улиците изглеждаха като блестящи и пъстри дантели, изтъкани от обикновените лампи и неоните, феерия, продължаваща далеч след полунощ, с гърчовете и писъците на фалшиво, бутафорно веселие.

Извадих плика от джоба си и го накъсах на дребни парченца, които падаха в скута ми, след което отворих прозореца и ги изхвърлих в нощта.

Дебеланата зад мен заби тлъстия си показалец в рамото ми и произнесе:

— Ако нямате нищо напротив, затворете прозореца.

Каза го така, сякаш бях някакво непослушно хлапе.

Аз и казах:

— Ако нямаш нищо напротив, затваряй си устата.

И тя си я затвори. Цял ден не беше спряла да меле. Коментираше неуморно всичко — от начина, по който шофьорът управляваше бричката до шума който вдигаше бебето отпред, но тоя път си я затвори така плътно, че чак устните и побеляха.

И последното късче хартия се стрелна в нощта и си помислих че на повече от миля разстояние по асфалта се е пръснала една наистина основателна причина да бъде пречукан един мръсник, и че каквито и старания да положеше, никой нямаше да успее да събере разпиляните късчета и да разбере защо беше осъден на смърт.

Оставих прозореца отворен с надеждата вятъра да духне перуката от главата на тлъстата свиня зад мен и го затворих едва след като автобусът зави в една оградена площ, която се оказа другата половина на железопътната гара.

Шофьорът угаси двигателя и с полуобърната към нас глава ни съобщи:

— Това е Линкасъл. Имате железопътна и автобусна връзка с Чикаго и всички маршрути на изток. Двадесетминутна почивка за всички, които продължават на юг.

За мен това беше краят на пътя.

Изчаках дебеланата да пропуфти край мен и в замяна на почти безгласната реплика от нейна страна я дарих с мръсна усмивчица, след което издърпах металния си куфар от багажния рафт и я последвах.

Дълъг цяла миля влак изсвири два пъти мощно в нощта и челният му прожектор прогони мрака по пътя му към гарата. Червената шапка предупреди групата пътници поели към чакалните, че престоят на влака е много кратък и онези които гонеха връзка хукнаха към перона.

Пуснах куфара на земята и извадих последната си цигара от джоба на сакото, запалих я и влязох в чакалнята. Щанд за закуски покриваше една от стените, а срещу него, до касата, имаше сергия за вестници. Всички места бяха заети, така че се върнах в тоалетната и си свърших работата. Цяла минута размишлявах дали да не се поизмия, но ведро с вода и сапунерка течен сапун едва ли щяха да бъдат достатъчни за мръсотията по тялото ми, натрупана за хиляда мили път. Още по-голяма беше нуждата ми от бръснар. Омазаните ми панталони и кожена куртка можеха да почакат. Така че накрая измих само ръцете си.

Тоя път имаше един свободен стол до щанда за закуски и веднага ми стана ясно защо никой не седеше в него. Дебеланата беше окупирала съседния и устата и не спираше и за секунда. Бръщолевеше нещо в смисъл че поничките били мръсни. Капналата сервитьорка беше готова да ревне всеки момент и ако не бях яхнал съседното и столче, на дебелата свиня сигурно щяха да сервират второто кафе в муцуната. Тя си затвори устата на мига щом ме видя и си набърчи носа сякаш най-малкото вонях.

Сервитьорката се приближи до мен и аз дадох поръчката си:

— Кафе. И ръжено хлебче със шунка и камамбер.

Тя чукна поръчката ми и ми върна рестото. Залях всичко това с второ кафе и се завъртях на стола.

За пръв път забелязах стареца в кабинката на касата. Но на него не му беше за пръв път да хвърля поглед към мен. Не беше трудно да го види човек. Пред прозорчето му имаше опашка от четирима души, но той дори не ги забелязваше. Продължаваше да се взира втренчено покрай тях, като примигваше ту през очилата си със стоманени рамки, ту над тях. Лицето му беше придобило погледа на баща, с който той следи загрижено болния си син.

През целия път се бях чудил как щеше да изглежда завръщането ми. Хиляда мили си бях блъскал главата над момента, в който щяха да ме разпознаят. И ето, то стана. Първият беше просто един белокос старец с гигантски мустаци, пожълтели като метла по краищата от непрекъснатото цвъкане на тютюн.

Изобщо не беше както си го бях представял.

И последният човек от опашката си взе билета и се запъти обратно към автогарата, а аз заех мястото му пред гишето. Старецът започна да се усмихва и аз казах: