Мики Спилейн - Дългото очакване

— Здравей, татенце.

Само това.

Сякаш някой дръпна мустаците му с невидима струна. Четиридесет и осем изкуствени зъба разцъфнаха в гигантска усмивка, макар и малко колеблива в началото.

— Господи! Джони Макбрайд! Джони, момчето ми…

— Много време мина оттогава, нали, татенце?

Изражението на лицето му не ми беше много ясно, но поне бях сигурен в едно — беше ме познал.

— Господи, наистина! — каза той.

— Как е в града?

Той изпусна смешен кух звук през зъбите си, за да не развали усмивката си.

— Както винаги. Ти… мислиш да поостанеш ли?

— За известно време.

— Джони!

Вдигнах куфара си.

— Довиждане, татенце. Много съм мръсен и уморен и се каня дремна някъде през нощта.

Не исках да се задържам за дълго на едно място. От този момент нататък се налагаше да се придвижвам спокойно и предпазливо. Малките камъчета обръщаха колата.

От сергията за вестници си купих кутия Лъки Страйк и пакетче дъвка и веднага пъхнах една в устата си, докато продавачът ми връщаше рестото. Върнах се на платформата и скрит в сянката изчаках да отпътува автобусът с който бях пристигнал. Съзнавах, че вече не ми оставаше нищо друго, освен да поема пътя, който си бях избрал, дори и да не ми се искаше.

Но аз го исках. Желаех го повече от всичко друго, за което досега ми се беше случвало да изпитвам желание. Самата мисъл за това ми доставяше наслаждение, все едно забивах прегладнял зъби в сочна пържола. За някои други обаче това нямаше да бъде наслаждение.

За трима души. Единият щеше да умре. Другият щеше да остане с ръце, негодни за нищо до края на живота му. А третият щеше да бъде обработен до такава степен, че белезите от нея да останат по тялото му до края на дните му.

Третият беше жена.

Нещо се раздвижи в дълбоките сенки около ъгъла на зданието и прие силуета на човек. В продължение на минута той остана там, висок и широкоплещест, и после прекрачи на светло. Беше масивен, като леко напълнял борец тежка категория, но незагубил силата и бързината си. Светлината от прозореца блъсна лицето му, очертавайки суровите му черти, сякаш вградени около остатъка от пурата в устата му. Носеше нова широкопола шапка с тясна лента, но костюмът му беше работен, чиято кройка се разваляше единствено от издутината на пистолета в джоба на бедрото му.

Не гледах към него, но усетих присъствието му до рамото ми.

— Да ти се намира огънче, приятел?

Драснах клечка кибрит с нокътя на палеца ми и му я поднесох. Това, което бях приел за сурови черти, всъщност се оказаха животинско груби. Кимна ми и аз я угасих, като стиснах главичката и за да се уверя, че е напълно безопасна, преди да я захвърля.

— Мислиш да останеш за дълго ли? — запита ме той и издуха дима от устата си в лицето ми.

— Може би. — казах аз.

— Откъде си?

— Оклахома. — На свой ред издухах в очите му цялото съдържание от цигарения дим в дробовете ми и той се разкашля. — Нефтените кладенци. — добавих аз.

— Тука няма такава работа.

— Кой казва?

Чудех се дали ще посегне да ме удари. Размърда ръката си, но единствено за да ми позволи да зърна сребърния блясък на значката му върху черния кожен калъф.

— Аз казвам.

— Е, и?

— Не обичаме пришълци. Особено безработни от Оклахома. След двайсет минути имаш автобус. Не е зле да го хванеш.

— Какво ще стане, ако не го хвана?

— Мога да ти покажа, ако наистина се интересуваш.

Цигарата ми блъсна асфалта и се разсипа в искри. Внезапен импулс ме бутна да прекрача в сянката, където нямаше абсолютно нищо друго освен мрак, а той остана в светлината, като примижа в опита си да ме види.

Едно им е хубавото на всички, които се правят на юнаци, а то е че винаги усещат кога човекът срещу тях е левак и кога не е.

— Двадесет минути. — каза той. Краят на пурата му се превърна във вишневочервено огънче като опъна от нея. — След това светлините тук угасват.

Някакво такси се плъзна и спря до нас. Вдигнах куфара и прекрачих до него. Шофьорът се оказа младо момче със силно зализана назад коса, което ме огледа отгоре до долу докато отворя вратата и се настаня.

— В града. — казах му аз.

Ченгето се измъкна от сянката и прекрачи бордюра. Хлапето се ухили:

— Имаш ли мангизи?

Извадих балата от джоба и се порових доста сред двайсетачките и петдесетачките, докато успея да открия две по един долар, и му ги хвърлих на предната седалка до него. Той мигновено ги натъпка в джоба си и внезапно стана учтив.

— Веднага тръгваме, приятел. — каза той.