Мики Спилейн: Тела, родени за бикини

Викове разцепиха нощната мъгла. Натиснах рязко спирачките и заковах колата до тротоара. Виковете не бяха нещо странно за големия град, но точно в тази част на Ню Йорк те звучаха доста необичайно. Това беше строителна площадка, която разчистваха за издигането на голям небостъргач. Теренът беше почти празен, като изключим няколкото разрушени сгради и купчината тухли. Бившите обитатели отдавна бяха изнесли всичко останало, наоколо се търкаляха само ненужни вехтории.

Имаше и още нещо в тези толкова странни за това място викове. Това беше истинска истерия, която можеше да бъде предизвикана само от див страх. И освен това — крещеше дете.

Грабнах фенерчето от жабката на колата и след миг се озовах на пътечката, която се извиваше между развалините. Хукнах по посока на виковете, като се стараех да оставам в сянка, защото не знаех какво може да се очаква от всичко това. Мислех си, че може би някое дете, което си е играело из тези развалини, е попаднало в беда — стъпило е на изгнила дъска или пък го е затиснала някоя полусрутена стена. Нямаше никакво осветление освен няколкото улични фенера. Дори градският трафик старателно заобикаляше този участък, затрупан с всякакви развалини. Беше доста пусто.

Но това не беше нещастен случай. Там просто седеше едно момченце на около осем години, облечено в мръсни джинси и пуловер. То притискаше силно лицето си с две ръце, а тялото му се тресете от риданията. Дотичах до него и го разтърсих, но дете го не ми обърна никакво внимание. И преди бях виждал подобни неща. Момчето беше изпаднало в истерия, то беше в шоково състояние. Тялото му се бе вцепенило от страх, очите му бляскаха като две малки кръгли мъниста.

Тогава разбрах какво бе предизвикало тези силни викове.

Тялото беше захвърлено зад купчина цимент под една от наклонилите се стени. Беше облегнато на една бетонна плоча, за да не го зърне някой случайно. И в това, че на него се бе натъкнало именно дете, което обичаше да играе из развалините, нямайте нищо чудно. Беше тялото на някаква обезобразена червенокоса жена. Сигурно е била красива, но смъртта беше изтрила всички следи от красотата и.

Грабнах детето и го понесох към колата. Докато вървях, то си пое дъх и виковете се смениха с приглушени хълцалия. То се хвана здраво за мен с ръчичките си и в очите му започна да се появява съзнанието за това, че е в безопасност.

Нямаше никакъв смисъл да го разпитвам. В това състояние едва ли щеше да може да ми каже нещо разумно. Запалих колата, обърнах и се насочих обратно към фургона, където се намираше пазачът на строителната компания.

Отвътре долиташе някаква мелодия. Свиреше радио. Отворих със замах вратата. Един вече започнал да оплешивява здравеняк, който стоеше наведен над кафеварката, поставена на газовия котлон, се обърна изплашено.

— Хей…

— Имате ли телефон? — попитах го аз.

— Чуйте, мистър…

— Зарежи това, момчето ми.

Отворих портфейла си и му дадох възможност да види разрешителното ми, издадено от полицейското управление на Ню Йорк. Той хвърли бърз поглед към 45-калибровия пистолет, който се намираше в кобура под рамото ми.

— Тук се е случило нещо неприятно. Къде се намира телефонът?

Мъжът остави кафеварката и с трепереща ръка посочи към апарата на стената.

— Какво има? Виж re, ако нещо се е случило, то… Махнах му с ръка да мълчи и набрах номера на Пат в участъка. Когато дежурният сержант вдигна слушалката, аз казах:

— Обажда се Майк Хамър. Капитан Чембърс там ли е?

— Само секунда, ако обичате. Пат взе слушалката.

— Отдел за разследване на убийства. Капитан Чембърс слуша.

— Майк е, приятелю. Обаждам ти се от фургона на пазача на Лейтън Констракшън. Ще бъде много добре, ако незабавно дойдеш тук заедно с момчетата си и медицинския експерт.

Пат попита напълно сериозно:

— Окей. Ще ми кажеш ли кого си убил този път?

— Престани да се нравиш на комедиант. Казвам ти, че намерих труп. Извикай й бърза помощ. Тук има болно дете.

— Добре, остани на мястото си. Незабавно тръгвам, а ти не пипай нищо. Нека всичко остане така, както си е.

— Зная това. Кажи на момчетата си да се ориентират по светлините от фаровете на колата ми. Може там да има още някой, а в цялата тази история може да са забъркани и други деца. Ще оставя момчето при пазача. Дано лекарят успее да научи нещо от него.

Затворих телефона и излязох. Върнах се след няколко минути с детето на ръце и го сложих да легне на походното легло на пазача. Той се мъчеше да разбере какво означава всичко това, но аз го срязах, завих детето и му наредих да не мърда никъде, докато не пристигнат полицаите. Това не му хареса особено много, но той просто нямаше друг избор. После се качих в колата, стигнах до мястото, където бях намерил детето, и спрях на тясната пътечка така, че светлината от фаровете да пада върху съседното здание и да разсейва тъмнината.